Читать «Бараяр» онлайн - страница 148

— Положил съм клетва пред граф Пьотър — отвърна Ботари. Наблюдаваше я внимателно, но ъгълчето на устата му бе придърпано от странна усмивка.

— Нека задам въпроса по друг начин. Знам, че официалните наказания за един самоотлъчил се войник са страшни. Но да предположим…

— Миледи — вдигна ръка той. Корделия замълча по средата на изречението. — Спомняте ли си, на моравата в имението Воркосиган, когато качвахме трупа на Негри в леколета? Когато милорд регентът ми каза да ви се подчинявам като на него самия?

Корделия вдигна вежди.

— Да, разбира се.

— Той още не е отменил тази заповед.

— Сержант — въздъхна най-после тя, — никога не съм предполагала, че сте такъв познавач на правилниците и уставите.

Усмивката му нарасна с милиметър.

— Вашите заповеди са като заповедите на самия император. В техническо отношение.

— Така ли? — прошепна с удоволствие тя. Ноктите й се впиха в дланите.

Той се наведе напред, ръцете му останаха каменно-неподвижни между коленете.

— Точно така, миледи. Та какво казвахте?

* * *

Гаражът бе кънтящо, ниско засводено подземие — светлината проникваше през стъклената стена на някакъв офис. Корделия чакаше до портала на асансьора и наблюдаваше отдалечения стъклен правоъгълник. Дру бе плътно зад нея. Ботари говореше с дежурния — искаше превозно средство за началника си. Пропуските и идентификацията му очевидно свършиха работа. Дежурният пъхна картата на Ботари в компютъра, взе отпечатък от дланта му на сензора си и бързо се разпореди да им дадат кола.

Дали този прост план щеше да успее? И ако не успееше, каква алтернатива им оставаше? Предварително определеният им маршрут изникваше в ума й, очертан с червено по картата. Не на север право към целта, а първо със земеход на юг, в съседната лоялна област. Да унищожат отличаващата се правителствена машина, да вземат еднорелсовата железница на запад до следващата област, после на северозапад към трета, а след това на изток в неутралната зона на граф Воринис, съсредоточие на толкова много дипломатическо внимание и от двете страни. Думите на Пьотър отекваха в паметта й: „Заклевам те, Арал, ако Воринис не спре с тази двойна игра, когато всичко това свърши, трябва да го обесиш по-високо от Вордариан“. После в самата столична област, после, някак си, в града. Трябваше да изминат страшно много километри. Три пъти повече от прекия маршрут. Толкова много време! Сърцето й туптеше на север, като стрелка на компас.

Първата и последната област щяха да бъдат най-опасни. Силите на Арал можеха да се окажат по-враждебни, отколкото тези на Вордариан. Завиваше й се свят от цялата невъзможност на плана им.

Стъпка по стъпка, казваше си твърдо тя. Всеки път само по една стъпка. Само да се измъкнат от базата Танъри, а това можеха да направят. Да разделят безкрайното бъдеще на петминутни интервали и да ги преодоляват един по един.

Ето, първите пет минути вече изтекоха и от подземния гараж се появи бърза и лъскава кола на генералния щаб. Малка победа — възнаграждение за малко търпение и смелост. Какво ли можеха да им донесат огромното търнение и смелост?