Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 99

Към полунощ на вратата позвъни куриер, носеше писмо. То наистина беше от Лена, но аз не можех да повярвам на очите си. Пишеше ми, че тази нощ ще остане да спи при леля си и че утре сутринта при мен ще дойде адвокат, за да говори с мен, а също и че ми благодари, че съм й дарил толкова много щастие през тези три години. Беше прощално писмо, което, бях сигурен, беше започвала няколко пъти, за да не звучи прекалено патетично и едновременно с това да запази достатъчно приятелски тон.

Веднага излязох, взех кола и отидох при нея. Заварих я сама в салона, беше много уморена, лицето й беше сурово и помръкнало. Прегърнах я, но тя леко ме отблъсна и се опита да се усмихне.

— Какво те е прихванало? — попитах я аз. — Какви се тези шеги?

Тя седна бавно на ръба на един фотьойл и облегна чело на дланта си. Стори ми се, че е развълнувана. Казах си, че сигурно съжалява за писмото, и ми се прииска да я взема в обятията си. Тя се опита да се предпази от прегръдката ми; но не успя да устои на моята настоятелност. Очите й обаче оставаха затворени, а устните свити. Беше вледенена.

— Остави ме, моля те — шептеше.

Погледнах я отново и се насилих да разбера какво се беше случило. Защото си повтарях, че тя няма никакви причини да се разделя с мен. Нямаше причини дори да се сърди. Та нали й бях изпратил кошница с теменужки! И освен това нали бях дошъл да я търся посред нощ и да я моля да се върне у дома. Дори и да я бях засегнал в началото, фактът, че й бях поискал прошка, ме освобождаваше от всяка вина.

— Не разбирам нищо — извиках накрая.

— Ти сам поиска това — каза Лена с твърдост, но и с много голямо съжаление в гласа.

— Така ти се е сторило на теб! — защитавах се аз. — Това беше просто шега!

Лена повдигна чело и объркано потърси с поглед моите очи. Приближих се към нея разпалено.

— … Мислех си, че си разбрала — продължих аз. — Ти, която разбираш всичко. Не можеш да разрушиш тригодишен брак само заради някаква глупава караница!… И друг път сме се карали — напомних й аз. — И винаги се сдобрявахме; сдобрявахме се, и то много добре — подчертах аз с неприличен намек в гласа и се опитах да се усмихна.

Лена обаче стоеше все така объркана.

— Добре, но скъпи ми приятелю… — поде тя след известно време.

Не знам какво искаше да каже, защото се спря, изтощена след началото на изречението. Схванах, че има предвид нощта, прекарана в града, и отново започнах да се смея.

— Но това е нещо без никакво значение — успокоявах я аз. — Другите мъже имат стотици такива авантюри и никоя съпруга не си е и помисляла да иска развод заради тях… — А и да ти призная честно, те даже не ми харесаха. Няколко окаяни проститутки, които се опитваха да изглеждат като французойки!… Живи да ги оплачеш горките!… — завърших тирадата си с тържествена вулгарност.