Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 97

Преди две години, когато тези сцени се повтаряха много често, всеки път, когато тя избухнеше в плач и излизаше от стаята, аз си повтарях: „Ще й мине!“ Но този път аз самият останах без мисли, без желания, не помръднах от позата, в която ме намери Лена, когато влезе в кабинета. Стоях проснат на канапето с очи, вперени в нищото. Бях тъжен, вероятно бях изгубил всяка надежда, но основното, което не ми даваше мира, бе, че не бях успял да й кажа всичко, което имах да казвам. Щом се карахме, поне да беше научила всичко, което си мисля за нея, за горделивата й интелигентност на възвишена жена…

XV

Същата вечер тя не слезе да вечеря. Слугата ми предаде, че госпожата не се чувства добре. Не исках да знам нищо повече и се насилих да се храня така, сякаш нищо не се беше случило. След вечерята се преместих в кабинета си, без да знам какво да направя. И бездруго през последните дни бях действал напълно по волята на случайността. Секунди преди да вземех някакво решение, нямах никаква представа какво ще бъде то. Изблиците ми, както и изреченията, които започвах — и които никога не знаех как ще завърша — ме направляваха против волята ми и аз не можех да се намеся по никакъв начин. Никога преди не ми се бяха случвали подобни неща; поне не с подобни измерения. В този ден обаче бях напълно изпразнен, единствените емоции, които бяха останали живи в душата ми, бяха горчивината и ядът.

Изведнъж ми хрумна да отида в клуба. Отворих вратата на спалнята и казах на Лена:

— Тази вечер отивам в клуба; не ме чакай.

Стори ми се, че думите ми я разтърсиха дълбоко. Погледна ме бледа и изплашена. Тръгна към мен, сякаш искаше да ме помоли за нещо, но аз й казах „лека нощ“ и хлопнах вратата точно в мига, когато тя беше съвсем близо до мен. Слязох по стълбите, изпълнен с особено задоволство. Бях се уверил, че Лена страда, и това като че разсея малко горчивото озлобление, което ме беше обзело.

В клуба заварих няколко младежи, които познавах от дома на Клоди. Поканиха ме да играем покер. Играта на карти обаче не ме забавляваше през онази нощ, и то никак. Щеше ми се да направя нещо наистина необичайно, нещо, за което да научи и Лена, и то да я накара да страда. Предложих на приятелите си да излезем из града. Тъкмо се чудеха къде да отидем, когато някой ми каза, че Лена ме търси по телефона. Помолих го да й предаде, че в момента съм зает. Един от младежите в компанията започна да се усмихва. Тази негова подигравателна усмивка ме раздразни до краен предел.

— Проверка! — прошепна той, но достатъчно силно, че да го чуя и аз. — Излезеш веднъж сам навън и започват да те следят…

— Лъжеш се, приятелю — прекъснах го аз. — Съпругата ми ми дава достатъчно свобода. Ние имаме съвсем модерен брак — добавих, като се опитах да се усмихна.

Но признавам, че бях силно изнервен и това обаждане на Лена ме беше раздразнило.

— Всички се хвалим по същия начин — добави друг от компанията.

Огледах всички, като се престорих на учуден, та чак удивен.

— Стига глупости — казах. — Давайте да вървим, да не губим повече време!…