Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 100
Мирча Елиаде
Лена започна да плаче. Струваше ми се, че битката е спечелена, и я взех в обятията си.
— Скъпа моя — й нашепвах. — Безценна моя!…
Но без да очаквам подобен жест от нея, Лена се отскубна от прегръдката ми толкова силно, че даже не осъзнах кога премина в другата стая. Побягнах след нея, ала тя бързо заключи вратата. Ударих няколко пъти с юмрук, но не ми отговори. Заля ме отново вълна от гняв и стиснах зъби.
— Добре, от сега нататък ти ще ме молиш, но пък аз няма да искам! — извиках й през вратата.
В този миг леля й застана на прага. Бях сигурен, че беше подслушала от стаята си целия ни разговор.
— Какво се е случило? — попита ме тя изплашено.
Погледнах я учудено и пренебрежително и се приготвих да си ходя. Докато приглаждах палтото си, й казах:
— Разделяме се! Между другото, вече беше време…
Целунах й ръка любезно и тръгнах.
На следващата сутрин извиках един от своите приятели адвокати и го помолих да започне с оформянето на формалностите по развода, защото аз не смятах да присъствам на никое заседание. В действителност бях решил след няколко дни да замина в чужбина.
— Но защо, приятелю? — запита ме адвокатът. (И той беше сред хората, които се възхищаваха на перфектния ни брак.)
— Лена не иска да има деца — отвърнах му с тържествен тон аз.
Самият аз вярвах, че това е истинската причина. Въпреки че тази подробност беше обезобразена и затрупана от безброй други тежки токсини и наслагвания от събития, които напълно променяха смисъла и последиците от нея.
— … А за мен това е въпрос на свещен дълг — добавих и се учудих на суровия тон, с който говорех. — Не разбирам тази форма на модерен брак, основаващ се изключително върху егоизма…
Чувах какво говоря и собствените ми думи ме убеждаваха, че съм прав. Когато останах сам, започнах да се разхождам замислен из кабинета си, така, както подобаваше на зрял мъж, сблъскал се с морални проблеми. Безполезно е да ти казвам, че всички тези проблеми ги откривах специално за да оправдая пред приятеля си адвокат факта, че съм поискал развод. Драмата, в която бях влязъл, ме ласкаеше донякъде; бях се превърнал в мъж, който страда заради моралните си принципи, в съпруг, който жертва собствения си семеен уют само защото не желаеше да абдикира от високата си етична позиция и така нататък, и така нататък. Колко много щях да страдам впоследствие заради суетата и глупавото си самодоволство през онези дни! Но тогава болката, или по-точно казано — раздразнението ми, намираше успокоение в цял куп фалшиви идеи, заради които си представях, че страдам. И като към това се добави и
