Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 101

Колко плашещо беше обаче осъзнаването ми само след седмица, когато се събудих обграден от самота! Този път осъзнах, че наистина съм остарял и копнежът ми по Лена беше пак толкова огромен, както и в първите месеци на любовта ни. И въпреки това ме беше срам да предприема един-единствен жест на помирение. Не зная как да обясня тази пълна парализираност. Когато си представях, че ще я видя, че трябва да й поискам прошка и да я помоля да се върне, губех всяка възможност да взема решение. Съвсем глупашки се надявах, че Лена ще се върне по своя воля, че няма да е нужно да я моля. Междувременно разбрах, че и тя страда ужасно и че беше станала неузнаваема. Един от приятелите ми я беше срещнал. Каза ми, че изглеждала различна, напълно друг човек. И въпреки това етапите на развода ни вървяха непоколебимо по реда си. Отчаян от мълчанието й, й написах няколко реда с молба да ми прости и да се върне при мен. Получих отговора й едва след няколко дни. „Простила съм ти!“, ми пишеше. И толкова. Нито дума повече. Бях толкова изумен от отговора й, че освободих персонала, затворих къщата и заминах за три месеца извън страната…

Бях в Париж, когато научих вестта за кончината на леля й. Изпратих й телеграма със съболезнованията си. Тя ми благодари, като ми изпрати семпла визитна картичка с моминското си име. Стана ми ясно, че разводът беше приключил…

Едва след като си дадох сметка, че Лена вече не ми принадлежи, разбрах, че животът ми се е превърнал в достойно за оплакване корабокрушение. Няма как да почувстваш с интуицията си това усещане; усещане за пълен личен крах. Това е откритие, което можеш да направиш по-късно в живота; на възраст около четирийсет години, когато вече не можеш да се залъгваш с илюзията, че младостта ти още не е достигнала своя край, че все някъде дебне някакво възможно спасение. И точно илюзията, че имаш време да сториш нещо, че е напълно по силите ти да се измъкнеш от мизерията и пустотата, подхранва усещането за провал, за пълно корабокрушение. Защото, ако си възрастен, вероятно не би могъл да се оплакваш от решенията на съдбата. Но когато не си, ти се струва, че все още нещо може да бъде спасено. Ала невъзможността да го сториш, пълното парализиране и блокиране на всяка твоя инициатива, това са центробежните сили, които те раздробяват на парчета…

Бяха изминали почти два месеца, откакто не бях виждал Лена. Понякога ми се струваше, че всички тези случили се напоследък събития са просто един грозен сън. Нямаше никаква причина те да са реални, нямаше някаква силна необходимост, която да налага тяхното случване. Колко естествено щяха да текат нещата, колко доволни щяхме да продължим да живеем, ако не се бяха случили определени неща. И се питах какви бяха те?! Не вярвах, че желанието ми да имам деца я беше накарало да се откъсне от мен така жестоко. Беше се случило нещо друго, преди или след разговора ни, нещо в любовта ни се беше променило и аз не успявах да отгатна какво е то…

Не можех вече да понасям безнадеждната си самота и в началото на лятото се върнах в Букурещ. По някаква случайност Клоди все още не беше заминала; надявах се, че тя ще ми разкаже подробно за живота на Лена след нашата раздяла. Но даже и Клоди не знаеше почти нищо. Беше я виждала само веднъж, на погребението на старицата, и тогава едва си разменили няколко думи. Лена спряла да приема гости, не излизала никъде. По-късно разбрах, че в тези седмици на изолация тя съвсем старателно е подготвяла изчезването си, което след това изуми всички столични кръгове, в които се движеше през годините. В онзи момент беше скъсала с целия тогавашен наш свят. Той беше и мой, и неин. И понеже имаше основно само познати, много малко приятели, а нещастията, които я сполетяха, я бяха оставили съвсем сама и ненужна никому, за нея не е било никак трудно да потъне напълно в неизвестното, да изчезне от обществото, наистина без да остави нито следа…