Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 95
Мирча Елиаде
Тогава ми се струваше, че думите й са изпълнени с ледена вулгарност. И цялата ми радост беше попарена и разбита на хиляди парчета от пълното неразбиране, което срещнах. Усещах как тя защитава нещо свое, нещо, което беше непознато за мен, как пази егоизма си, който дотогава не бях усещал и предполагал, че носи у себе си.
— … Нали се оженихме, за да бъдем щастливи… — каза тя отново, но този път по-вяло и почти изморено.
Не й отговорих нищо. Останах да лежа така, проснат до нея, забил поглед в тавана. Чувствах се изумен, развълнуван, гневен. И усещането беше така интензивно, сякаш откривах твърде много неща в рамките само на няколко часа. Мисълта, че трябва да имам дете, се превърна в обсесия. А тя ми говореше за щастието като за нещо, което никога не беше изпитвала… Усетих я студена и сурова. Искаше ми се да й кажа някоя тежка дума, но изпитвах безкрайно съжаление към самия себе си и не можех. А и си признавам, че освен това се бях превърнал в страхливец. Боях се да не би да се случи нещо непоправимо.
Точно в този момент ни поканиха на масата и двамата се изправихме, дълбоко посърнали.
И обядът беше изключително тъжен. Никой от двама ни не се хранеше. Избягвахме да се поглеждаме и си разменяхме незначителни думи само в моментите, в които слугата беше наоколо. Бях вперил несъзнателно поглед в ръката й и като луд разглеждах пръстите й. Тя обаче ме забеляза и се опита да ги прикрие с дребни, неумели и припрени жестове. Постоянно се изчервяваше. Не знам по какви причини, но и тя изглеждаше развълнувана…
Когато отново останахме сами, се усетих много натъжен. Не бях откривал това чувство у себе си от много дълго време. Не разбирах какво ме потиска, какво ми липсва. Палех цигара от цигара в кабинета си и нямах смелост да взема каквото и да било решение. Нападаха ме всевъзможни мисли. Дори не можех да повярвам, че съм преживял толкова много години. Десет, двайсет, трийсет… Мисълта ми достигаше до всички тези далечни години и навсякъде срещаше мен. Виждах се, заобиколен от странни обстоятелства, някои дори напълно лишени от смисъл, ето ме — стоях до роднини, до приятели, до хора, които бяха умрели отдавна. И сред всички тези объркани спомени, които ме натъжаваха, като че ли желанието ми да имам дете, и то възможно най-скоро, набираше все по-голяма сила…
… Не зная как да ти опиша тази нужда. От всичко, което ти ми разказа, ми стана ясно, че никога не си изпитвал онази непонятна нужда да се родиш отново, нуждата да се откриеш в някой друг, различен от партньорката ти в любовта и в живота. Беше ме обхванала дива безнадеждност, че съм оставил да измине толкова време, което никой не можеше да ми върне обратно, че съм го оставил да изтече по глупав начин и не съм съхранил нищо истинско и живо от него, нищо мое… само спомени… Мислех си, че ако се бяхме сдобили с дете още през първата година на брака ни, то сега нещата щяха да бъдат различни. Тогава аз щях да продължа да раста заедно с него, щях да усещам, че имам за кого да живея. Не знаеш колко смазващо е да усетиш, че времето ти е напреднало, че не си свършил определени съществени неща навреме и че един хубав ден ще се събудиш сам и остарял, неспособен да поправиш вече каквото и да било. И като че ли онова, което ме угнетяваше най-много през онзи следобед, беше чувството за непоправимост. Нещо беше
