Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 93
Мирча Елиаде
… Не знам защо тогава осъзнах, че
… Върнах се вкъщи много неспокоен, но същевременно изгарящ от желание да прегърна Лена. В този момент тя ми беше по-необходима от всякога. Не зная какво очаквах от нея; може би една по-приятелска прегръдка или пък по-топла дума. Но в никакъв случай не очаквах утешение. Все още бях много развълнуван и нямаше да имам смелостта да й призная до какво откритие бях стигнал. А и в края на краищата даже нямаше да знам какво да й кажа. Нещата изкристализираха едва впоследствие. В онзи момент усещах само много странна меланхолия и зараждащ се страх… Да, мисля, че това беше. Един вид детински страх, сякаш не можех да остана сам и бързах да я задържа притисната по-близо, по-неразривно свързана с мен…
Когато я поех в прегръдките си, изрекох на шега:
— Лена, аз остарявам!
Погледна ме изумена; и може би само така ми се стори, но като че ли в погледа й имаше лека ирония. Не ми отговори нищо. Започна да ме гали по косата, напълно отсъстваща.
— И за съжаление остарявам само аз — добавих пак така на шега. — А ти си оставаш все така млада…
Тя започна да се смее.
— Ами не ме ли избра ти такава? — попита с известна суета в гласа.
— Да, наистина, аз те избрах — отговорих и започнах да ставам сериозен. — И все пак е красиво да видиш двама души, които остаряват заедно…
Не знам защо й казах това. Само преди миг и през ум не ми беше минавало, че съм способен да й кажа нещо подобно. И тогава тя ме изгледа още по-учудено.
— Аз също остарявам — каза. — Но по свой начин… Ти нима нищо не забелязваш?