Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 94

— Толкова си млада! — възкликнах почти със завист аз и я огледах.

— Винаги съм си мечтала за съпруг, който да ме защитава и да ме учи да се справям с трудностите и неизвестностите — прошепна тя.

Но като че ли не отправяше тези си думи към мен. Сякаш ги беше прошепнала на себе си. Искаше ми се и аз да й кажа: „И аз мечтаех за съпруга, която да ми бъде другарка и да ме подкрепя“… Но си дадох сметка, че в миг на слабост щях да изрека пълна глупост, и затова се задоволих само да се усмихна.

— Какво се е случило с теб? — попита ме тя рязко и обхвана главата ми с длани, беше силно учудена. — Никога не си бил такъв…

Какъв ли бях? Не си давах сметка. Вероятно не бях предишният човек, вероятно по някакъв начин се бях пробудил от летаргията, в която ме бяха унесли любовта и бракът. Истината е, че колкото и развълнуван да бях през онзи ден, все пак осъзнавах, че съм друг. Това, което ме учуди, беше силата на интуицията й. Та нима ме познаваше така добре? Нима знаеше всичко в мен наизуст? Бях притеснен да не би по някакъв начин да отгатне повечето от колебанията, които бяха преминали през главата ми през онзи ден, и същевременно се чувствах поласкан, че съм обичан толкова силно, че и най-скритата промяна на душата ми не убягваше от очите на любимата ми.

— Просто си мислех… — провлачвах думите си аз и я гледах в очите. — Мислех си, че е време да имаме дете…

Не знам как се реших да й кажа тези думи. Но щом ги произнесох, някаква всепоглъщаща емоция напои душата ми. За малко и очите ми да се замъглят от паяжината на сълзите… Мисля, че ти никога няма да успееш да разбереш тези неща. Не че те съдя по някакъв начин, просто си мисля, че няма да можеш да разбереш. И аз не разбирах нищо дотогава. Мислех си, че става дума за любов, за умора, за безвъзвратната загуба на младостта, но в онзи миг осъзнах, че всички тези неща са просто преходни, дори, бих казал — някак недостойни — състояния. Съвсем случайно разбрах, че ми е липсвало нещо друго, че през тези три години съм усещал точно тази липса.

— … Време е — добавих аз разпалено.

Лена ме изгледа с усмивка.

— Но как така изведнъж? — попита тя.

Повдигнах рамене, безсилен да обясня всичко онова, което на мен ми се струваше очевидно и неотложно. Все пак исках да й кажа още хиляди неща, но тогава улових погледа й и ме досрамя от патоса, с който се бях приготвил да й говоря. Започнах да се смея глупашки.

— Не спирам да се питам как така изведнъж ти хрумна тази идея — повтори тя.

Изглеждаше така, сякаш я интересуваше повече как да разгадае тази енигма, отколкото да отговори на въпроса ми. Не знам защо тогава й се ядосах. В мен нахлуха множество мрачни чувства, които трудно можех да определя, въпреки че после мислих много за това и се опитвах да си припомня секунда по секунда разговора ни… Гледах я такава млада и свежа и мисля, че сред всички останали мисли, които бушуваха в главата ми, се въртеше и тази: ще те видя след години…

— Още сме твърде млади — прошепна тя. — А и нали не сме се оженили заради това…