Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 62

Мавродин спря да говори. Сипа си още една чаша студено кафе. После започна да се разхожда из стаята.

— … Вече почти не вярвам, че ще успея да я видя някога отново — добави. — И Александру отдавна не вярва, че това ще се случи. Сподели ми го преди заминаването ми от Букурещ. Беше много горещо през лятото, към средата на юли, когато заминах. Тогава той ми каза:

— Би трябвало да отидеш някъде на планина, да си починеш… Много си отслабнал. Може даже да напишеш нещо. Нали си мъж…

После добави:

— И в края на краищата кой знае какво я е прихванало. Никой не я познава добре. Вече веднъж е отсъствала за дълго от страната…

Споменът за бягството й в Берлин ме успокои. Вече не ревнувах миналото й, спря да ме измъчва голямата неизвестна в живота й преди мен. Даже и онзи любовник, когото беше забравила така трудно, вече не ме вълнуваше. Плашеше ме само това, което можеше да се случи от сега нататък. Усещах този страх, без да си мисля за някаква евентуална нова нейна любов. Не можех да повярвам, че Илиана ще може да обича някога отново. Съмнявам се, че аз бих могъл да обичам… Но животът все пак върви напред. Плаши ме и мракът, в който потъна Илиана, също и онзи непознат живот, който я погълна…

Заминах набързо от Букурещ, без да знам къде ще спра, но мислейки за историята, която пиша сега. Спрях първо във Валя Праховей, после в Брашов. Исках да напиша напълно достоверна изповед за нашата любов; да я напиша най-вече за Илиана, не толкова за себе си. Усещах как ме нагнетяваше пламенната нужда да се изповядам. Странна е тази жажда да се изповядаш, да поискаш прошка от някого чрез книга… Вероятно си спомняш онази средновековна легенда, разказана от Анатол Франс, за жонгльора, който се замонашил, но понеже не можел по друг начин да възхвалява Богородица, той се затварял в параклиса и там, сам пред Светата Дева, изпълнявал всички фокуси и тънкости на занаята си.

… Не разказвам това, за да търся извинение. Може би тези възмутителни разкрития, които писателите правят понякога в книгите си, са вид възхвала на жената, която са обичали и която, без да искат, са накарали да страда. По какъв по-съвършен начин могат да й поискат прошка, как да й изкажат почитта си по по-озарен и искрен начин, освен с това, което пишат? Не мога да направя друго. Не мога например да се моля или да пея…

Но не за това ставаше дума, добави набързо Мавродин с променен глас. Може би книгата ми извираше от нуждата ми да поискам прошка от Илиана: Сватба в небето, това заглавие е достатъчно красноречиво, си мислех. Мислех си, че ако някой ден нашата история, описана в книга, попадне пред очите й, поне това би могло да я накара да се върне. Има още толкова ненаправени неща. Понякога животът ми се струва достоен да бъде изживян, когато и да е и по какъвто и да е начин. Бих повторил тези думи пред Илиана…