Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 54

Не ми отговори нищо. Лежеше на канапето, отнесена, почти заспала.

— Може би тази новина те натъжава? — добавих и се приближих.

Коленичих до нея и опрях чело на гърдите й.

— Какво е станало? — попитах отново, по-тихо.

Отвори очи и се усмихна тъжно.

— И аз исках да ти кажа днес — каза тя. — Но не намерих кураж…

Сега започнах да разбирам. Страдах толкова много от тъгата, която беше обзела и двама ни, че ми беше безразлично какво ще се случи след това. Исках нощта да свърши по някакъв начин и отново да се открием.

— Няма нищо. Всичко свърши сега.

Но вероятно съм имал такова примирено изражение и гласът ми е звучал толкова уморено и едва ли не победено, че Илиана покри очите си с длани.

— Да, но не и така — промърмори тя. — Така не, в никакъв случай…

Прекарахме коледните празници, като и двамата се опитвахме да изглеждаме един за друг весели и щастливи. Но в действителност бяхме неспокойни, измъчвани от тревога, заплашени сякаш от някакво ужасяващо нещастие. Аз чаках с нетърпение да заминем за Предял. Надявах се, че там ще изчезнат всички сенки и безпокойството ни ще се изпари. Една сутрин преди Нова година я попитах дали е готова за пътуването.

— Аз не мога да замина — отвърна ми объркана. — Уговорих се с доктора за утре, в една клиника…

Моментално я хванах за ръка изплашен. Исках да й кажа нещо, да я спра.

— Сега вече е твърде късно — каза тя и наведе очи.

И двамата замръзнахме в мълчание изплашени; никой не се осмели да наруши тишината. Питах се какво ли можех да й кажа. Не разбирах добре какво се беше случило; кога се беше виждала с лекаря, защо трябва да влезе в болница, защо точно сега, по средата на празниците?

— Непременно ли трябва? — попитах най-сетне аз, за да кажа все нещо.

Поклати утвърдително глава. Лицето й се беше променило много през последните дни. Челото й беше загубило блясъка си. Очите й постоянно бяха празни. Голямата й алена уста сега седеше уморена и обезкървена…

— Нещо сериозно ли е? — попитах аз отново.

Вечното мъжко малодушие се беше събудило отново в мен. Исках на всяка цена да подсигуря спокойствието си, да се уверя, че няма да се случи нищо сериозно, че няма да страда много заради мен. Исках, без да си давам сметка, да се отърся от всяка отговорност.

— Не, няма нищо страшно — успокои ме тя и ме погали.

После се отдалечи от мен и бавно се съблече.

Останах в средата на стаята, замаян, без мисъл в главата. Запалих си цигара. Тя ме чу и извърна глава.

— Недей да пушиш толкова…

Седнах на ръба на леглото. Твърде късно е, ми беше казала. За какво беше късно? Какво се беше случило? Какво още можеше да се случи?

Онази нощ беше ужасна. Илиана се боеше от мен, като че бягаше, но все пак се опита да ме успокои, да ме погали.

— Защо не опиташ да поработиш? — каза ми, като ме видя така неспокоен. — Почети нещо.

Помислих си, че иска да остане сама, и отидох в работния си кабинет. Но не можех да се захвана с нищо. Същото странно безпокойство ме повали отново. Напразно се опитвах да го прогоня, като си мислех как ще подготвя сватбата, без знанието на Илиана. Как после двамата ще заминем за няколко месеца в Швейцария. Опитвах се да съсредоточа мисълта си върху някакви конкретни дреболии, вече нямах много пари, трябваше да взема назаем или да поискам от някоя от сестрите си. Но напразно; никоя картина, която си въобразявах, никое мислено пътуване, не успяваше да ме успокои.