Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 52

— Тогава… — започна тя колебливо, — Коледа дойде напразно.

Стана с усилие от мястото си до мен. Отново ме обзе същата ужасна и непосилна тъга. Извиках:

— Ти вероятно си мислиш, че ме е страх, че не искам да се свързвам прекалено силно с теб. Но за да ти докажа…

Илиана се отправи към елхата.

— Късно е — каза. — Трябва да отиваме у Александру.

И се зае да гаси свещите.

VIII

Тогава у Александру изживях една от най-потискащите вечери в живота си. Пристигнахме много преди полунощ. Бяхме сред първите дошли и сега тези стаи, където преди година се бях запознал с Илиана, ми се струваха прекалено големи и прекалено тъжни. Или пък такова е било моето усещане. Седнахме на едно канапе. Не знаех какво да кажа и си поисках чаша вино. Смятах, че ако замъгля съзнанието си, онази смъртоносна тъга в душата ми ще изчезне. И въпреки това си казвах колко е просто да бъдеш щастлив, колко лесно ни беше на нас с Илиана да сме щастливи…

— На вас какво ви става? — попита ни Александру.

— Нищо — отвърнах аз. — Илиана днес цял ден не спря да тича насам-натам и е уморена.

Изпих чашата и си поисках втора. Илиана ме погледна изплашена, с онзи неин, изпълнен с паника поглед. Но тогава ми хрумна, че като ме види толкова нещастен, търсещ забрава в пиянството, тя ще ме разбере и няма вече да ми напомня за обещанието, което бях направил. Едва по-късно си дадох сметка като какво страхливо нищожество се бях проявил в онзи момент. Но тогава си повтарях: Илиана вижда колко съм нещастен, колко съм тъжен. Тя знае, че не бих могъл да живея по друг начин, освен като творец. И вероятно накрая ще ме приеме такъв, какъвто ме приемаше и досега…

И наистина, когато изпих и третата чаша и се изправих, за да си сипя сам следващата, Илиана се стрелна до мен и ме хвана за ръката.

— Андрей — прошепна тя развълнувана, — извини ме, че те ядосах.

— Но ти не си ме ядосала изобщо — казах аз с известно задоволство. — Онова, което е трябвало да се случи, вече е станало. Ти не си виновна.

Сякаш пребледня още повече.

— Откъде знаеш? — попита ме свенливо.

В действителност не знаех нищо. Бях изредил няколко случайно хрумнали ми думи. Но когато чух гласа й, главата ми натежа още повече.

— Досетих се — отвърнах й сухо. А после, след известна пауза, добавих, и то по брутален начин: — Няма никакво значение…

Изпих чашата до дъно. Илиана хапеше устните си.

— Извини ме — прошепна тя отново.

В този момент в дневната влезе нова група гости. Поканените станаха много. Домакинът започна да пали свещите на елхата. А ние и двамата гледахме изгубени, сякаш не разбирахме нищо.

— Нашата елха е по-красива — прошепна Илиана, като се приближи до мен. — Нали?

— Наистина — отвърнах и потърсих очите й.

Бяха пълни със сълзи. Вероятно и аз съм бил разчувстван, защото Илиана ми се усмихна с безкрайна обич. Поех ръката й и я целунах. Влязоха още няколко двойки. Една госпожа се приближи до мен и ме попита:

— Ама какво става с теб? Никой никъде не може да те срещне…

Държеше се така, сякаш дори не искаше да забележи Илиана.