Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 53

— Не знам дали я познаваш — представих я аз. — Това е моята годеница…

Казах това, защото ме беше засегнал празният поглед, с който беше измерила Илиана.

— Изключително! — престори се госпожата на изненадана.

Илиана се усмихна насила. Дадох си сметка колко умело успяваше да се владее.

— Александре — извика отново госпожата, — ти защо не си ни казал нищо?

За няколко минути всички се струпаха около нас и ни поздравяваха. Отбелязването на Бъдни вечер сякаш беше забравено. Александру ни прегръщаше развълнуван.

— Най-накрая — извика той. — Намерих съпруга на един гений!…

Илиана започна да плаче и наведе чело, както правеше обикновено. Беше много бледа, устните й трепереха, стискаше ръцете си непрестанно. Опитах се да разкъсам потискащия кръг, който ни смачкваше.

— Тя е много уморена — обяснявах аз.

— Изключено! — каза някой. — Плаче от щастие…

Александру започна да отваря бутилки шампанско. Всички се чукнаха за наше здраве. Аз бях седнал до Илиана и я бях обхванал за талията.

— Тишина, тишина! — викаше от вратата на другата стая една госпожица.

Всички извърнаха глави: „Сватбеният марш“ от „Лоенгрин“ звучеше на грамофонна плоча. В салона се спусна някаква ужасяваща тържественост, на която май почти никой не знаеше как да реагира. В даден момент някой изръкопляска и след него всички започнаха да аплодират.

— Аз ги направих щастливи — хвалеше се Александру.

Той също беше просълзен, не знам по каква причина.

— Да опишеш всичко това в книга — каза госпожата, която първа беше научила, че сме сгодени.

После седнахме на масата, ние двамата бяхме сложени на почетните места. Един студентски хор ни пя около час. Илиана дълго време се бори, за да не избухне в плач. По-късно, когато забавленията бяха в разгара си, ми направи знак, че вече не може да издържи. Избягахме, както и в онази нощ преди година, крадешком, през банята. Спуснахме се по стълбите замаяни, почти поболели се. В колата Илиана започна да плаче. Не намерих сили да я погаля, да я помоля да спре. Въздишах и в малкото интервали на трезвост, които имах, се питах — какво се беше случило? Какво можеше да се случи? Не разбирах нищо. Усещах само, че нещо се беше счупило и то беше непоправимо, че някъде се беше отворил някакъв процеп и че колкото и да се боря сега, вече никога няма да мога да позная онова щастие, което имахме в началото. Изпълненото със светлина време, което течеше от първата ни среща до момента, в който Илиана беше отишла да угаси свещите на коледното дърво, ми се струваше много далечно, подобно на изгубен рай.

Когато останахме двамата насаме в нашата стая, Илиана легна на канапето изтощена и остана там онемяла, без сили да свали дори връхната си дреха. Исках да й помогна, но ме помоли с ръце да не се приближавам. По-късно осъзнах, че трябва все пак да опитам да изясня нещата.

— Аз не разбирам защо си толкова нещастна, че те представих като моя годеница — казах й аз. — И бездруго отдавна мислех за това. И ако не ме беше прекъснала, щях да го кажа първо на теб по-рано тази вечер, когато отиде да загасиш свещите.