Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 51

— Какво им е хрумнало, че пеят това? — каза тя.

— Красиво е — прошепнах аз.

— Коледните песни са по-красиви — каза тя, навеждайки челото си. — Всички онези стари коледни песни за…

Почувствах с пулсираща яснота усилието, което й костваше да не завърши изречението си: за раждането на Спасителя. Не казах нищо. Обзе ме някаква неразбираема тъга и голяма умора. И колко странно жизнена и овладяна остана Илиана при цялото това мое вълнение! Не мога да забравя това.

Хорът приключи с песента и остана в очакване. Илиана не повдигаше челото си. Аз продължавах да стоя на канапето покосен. Това неловко мълчание продължи няколко мига. Последва друга песен, по-весела; опитаха се, неуспешно, да я изпеят на три гласа.

— Виж, ти ще можеш да твориш винаги — каза изведнъж Илиана, като наблегна на последната дума. — И колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-добре ще пишеш…

Искаше ми се да я прекъсна, но не намерих кураж да го сторя; даже нямах сили да взема каквото и да било решение. Сякаш нарастващата умора ме замайваше. Не се замислих даже какво ли ще си кажат онези деца, които пееха пред нас, почти без да ни виждат заради мрака. Усещах само, че нещо в мен се скъса, че ме очаква някаква голяма и опасна промяна.

— Може би си мислиш за нещо друго — поде отново Илиана, без да отлепя очите си от килима.

— Не — отвърнах простичко, — не си мисля за нищо.

Илиана внезапно се изправи и колебливо се приближи до хора. Остана там, докато те приключиха песента си. След това отвори чекмеджето, където бяха приготвени парите за коледарите, и започна да им ги раздава. Момчетата не посмяваха да тръгнат. За да се измъкнат от обърканото положение, извикаха:

— Дълги години живот!…

Това пожелание ми се стори смешно и станах от канапето, приближавайки се до вратата с изкуствена усмивка. Исках и аз да им кажа нещо и съвсем напосоки ги попитах:

— В кой клас сте?

Няколко от тях отговориха с едва доловими гласове. Най-високият от тях, развълнуван, изрече:

— Аз ви познавам… Чел съм едно ваше произведение…

Изведнъж ми се прииска да се засмея; не защото знаеха името ми, ами заради любезната формула, която беше използвал: „произведение“. Илиана също се засмя. След като затвори вратата, се спря пред мен.

— Аз не мога да покажа нищо — каза.

Тогава я поех в обятията си несъзнателно и започнах да се моля, да й говоря развълнуван, като че се борех за свободата си, за да защитя цялото си същество. Този път патетично й повторих, че творецът трябва да създава само изкуството си, че ние двамата не сме от този свят, че не можем да се противопоставим на съдбата, която ни беше избрала за подобен вид венчание. Тя ме изслуша както винаги мълчалива, изплашена. Усещах, че не може да ми се противопостави, и се борех още по-яростно.

— Нима аз не съм ти достатъчен? — питах.

Отговори ми с целувка. Беше бледа и замислена.