Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 27

Тогава ни беше трудно да утолим страстта на телата си. Сякаш последвалото сливане между нас вече не беше просто прегръдка, тогава контурите наистина се сляха, плътта изчезна, забравихме да дишаме, погълнати и двамата от една-единствена кървава и ненаситна уста. Надявал съм се, и то на няколко пъти, че в края на онова пълно опиянение двамата заедно ще срещнем смъртта. Никога не съм знаел, че смъртта може да бъде толкова изкусителна и топла — наслада, лишена от конвулсии, пълно щастие, без нито стон. В малкото мигове, в които разсъдъкът ми беше трезв, си давах сметка, че съдбата ми беше избрала не само определена душа, която трябва да обичам, но и определено тяло, което само моята страст можеше да укроти. Всичко, което бях познал дотогава с тялото си, ми се струваше простичка и невинна игра, напразно сладострастие. Илиана беше родена единствено и само за мен. Тогава ми се разкри истинският смисъл на назоваването: моя — мой\ Притежанието, колкото и перфектно да е то, не означава почти нищо. Човекът, който е казал, че любовта е епидермисен копнеж, е имал предвид онези низки телесни усещания и факта, че притежанието е възможно само при определени физически условия и за определени човешки същества. Но истината е, че тялото може да открие много повече. Отвъд страстта, отвъд нагона е напълно възможно съвършеното преоткриване в прегръдката, в която сякаш за първи път ти е дадено да обхванеш друга частица от себе си, онази, която те „допълва“, прави те цялостен и е вид откровение за друг световен порядък, богат на други, различни измерения…

Осъзнавам колко разбъркано излагам тези неща, въпреки че се опитах да ги избистря и да ги задълбоча в книгата. Писах основно за да изясня този така плашещ смисъл на сливането. Защото откровението на това съвършено сливане се състои в откриването на теб самия, в мига, в който се загубваш. Да, но там не откриваш своето ежедневно ти, духовния си облик такъв, какъвто те очертава силната дневна светлина, ами се усещаш свободно, цялостно, пълноценно същество. Странното е, че последните нюанси на притежателното местоимение изчезнаха в мига, когато тялото, с което се сливах, ми се откри като мое; тази Илиана, опиянена от голямото тайнство на венчанието, онова осветено от една-единствена влажна усмивка тяло, е мое. И колко размита е все пак тази формула: моя, мой!… В действителност съвършеното сливане с тялото на Илиана не ми откриваше нещо, което аз притежавах, нещо, което ми принадлежи, а ми разкриваше моето собствено същество като свободно, перфектно и чудодейно създание. В онези мълниеносни мигове от случващото се тайнство с тялото на Илиана нарастваше един голям, космически и пулсиращ от живот Човек.

Колко лошо описвам, колко ми е трудно да пресъздам в думи тази среща! Винаги говоря за тялото на Илиана така, сякаш го усещах все така цяло и сякаш осъзнавах, че го държа ненаситен в прегръдките си. Но тогава сетивата ми бяха други; вече не обхващаха обеми и линии, не реагираха на усещания и емоции, ами като че ли всички те се бяха претопили заедно, образувайки едно-единствено огнено сърце, и от онази върховна омая интуитивно усещах само едно присъствие, от което вече не можех да се изтръгна… Колко светла ми се струваше тогава смъртта! Чувствах, че сме много близо до нея, а онова свободно и космическо същество, родено от нашата прегръдка, беше самата тя — нашата смърт — и тя не можеше да съществува по друг начин, освен чрез пълното напускане на плътта, чрез окончателното излизане от нас самите… Защо ли нямахме куража да останем завинаги заедно, свързани в едно космическо тяло? Дотогава не бях мислил за спасението на душата, тъй като се смятах пригоден единствено за конкретни взаимоотношения. Но тогава разбрах, че никой човек не може да намери спасение така, както си е, счупен на две, сам. Животът има край тук, на земята, защото е начупен, накъсан на несметно много фрагменти. Но всеки, който като мен е познал съвършеното сливане, онова неразбираемо за човешкия ум и опит съединяване, знае, че от определено ниво животът вече никога не свършва, че човек умира, защото е сам, разделен, разчупен на две, но посредством една велика прегръдка той открива себе си като вечно, автономно и космическо същество…