Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 29

— Някаква банална песен — отвърна, докато ме галеше. — Научих я в Берлин…

— Пяла ли си я на някого другиго? — попитах аз на шега.

— Пеех я на теб, докато те чаках — отговори. — Докато те чаках и бягах от теб… ако знаеш колко много бягах от теб, докато те срещнах…

Бях учуден. Нима наистина беше чувала името ми или беше чела някоя моя книга и се беше влюбила така, както правеха гимназистките? Но в нея вече я нямаше онази наивност, типична за момичетата. Бях опознал приютяващата й зрялост, изчистена от всяка престореност, вулгарност и евтина сантименталност. Илиана отдавна беше станала пълнокръвна жена.

— Защо бягаше? — попитах я отнесено.

Тогава си мислех колко много години от младостта си бях пропилял в глупост, между жени и книги, преживявайки случайни авантюри. Само ако бях имал възможността да я срещна по-рано, преди нейната „голяма любов“, да съм единственият, който бе вкусил нейната женственост, и да я предпазя от толкова много страдания и сълзи.

Илиана се изправи от мястото, където беше коленичила, без да ми отговори, и започна да пее, този път на висок глас:

Ich spür’ in mir

Ich fühl in dir

Das gleiche, wilde Blut…1

Имаше много свенлив и едновременно с това много прецизен, дискретен глас, който успяваше по изумителен начин да събуди емоцията вътре в теб. Слушах я, без да си давам сметка, в песента нямаше нищо възвишено, нищо философско, тя просто изразяваше тъжния копнеж на всички хора.

— За кого пееше в Берлин? — попитах аз ужасен.

Приближи се до мен и обхвана главата ми с длани.

— Казах ти: за теб… стоях вечер на прозореца, зад пердето, и пеех, чаках те… Знаех, че ще те срещна… Знаех го от много дълго време… — добави, милвайки челото ми. — Още откакто бях малка и сънувах принцове…

Опита се да се засмее, но усетих, че всички тези неща дълбоко я бяха обезпокоили, и не я оставях да се измъкне. Хванах раменете й и я привлякох по-близо до себе си.

— Откъде си знаела? — настоях аз.

— Каза ми го дойката ми — отвърна ми съвсем простичко. — Предрече ми, че в началото ще изживея голяма любов, която ще ме доведе почти до смърт. А после, по-късно, когато ще съм повярвала, че съм излекувана завинаги, ще срещна още по-голяма любов и тогава ще бъда щастлива, много щастлива…

Спря се изведнъж, опитвайки се да задържи усмивката си. Почувствах голямо безпокойство и ме изпълни болезнената ми жажда да узная, да опозная всичко, което криеха миналото и душата й.

— И какво още ти каза? — попитах отново и я принудих да ме погледне в очите.

— Да се пазя от тази любов, да се пазя от теб…

Изчаках изумен няколко мига. И после попитах, но като едва се владеех:

— Как така? Защо?

— Защото ще бъде твърде голяма…

Не можеше да продължи нататък. Избухна в плач и зарови глава в гърдите ми. Опитах се да я помилвам, но тя несъзнателно стискаше раменете и ръцете ми.

— Не ме оставяй сама — прошепна отново. — Не ме оставяй сама…

Тогава ме обзе чувството, че я дебне някаква приближаваща беда, а тя няма смелостта да сподели с мен; може би ставаше дума за някаква грешка, някакъв шантаж…