Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 26

Спрях една кола пред Северната гара и дадох на шофьора адреса на Илиана. Качих се при нея така, както си бях — с куфара в ръка и с книга под мишница. Сърцето ми спираше само при мисълта, че можеше да не я намеря вкъщи. Позвъних кратко и нервно. Последваха няколко мига на паника. И после изведнъж я видях да стои пред мен. Беше отворила вратата, без въобще да предположи, че може да види мен там, на прага. Беше облечена както винаги със сивата си риза и с черна вратовръзка. Имах на разположение само един миг да разгледам лицето й: уморено, объркано, с отвеян, загубен поглед. След това очите й пламнаха от някаква неземна светлина и устата й леко се разтвори и застина така. Прегърна ме, вкопчи се в мен, сякаш ме виждаше отново след дълга и безнадеждна раздяла. Внесох я така, неподвижна, останала без дъх, в стаята.

— Не ме оставяй вече никога сама, мили — изплака болката си тя, — не ме оставяй…

Отсъствието ми я беше съсипало. Никъде не беше намерила за какво да се залови. Беше стояла почти два дни в дома си, утолявайки глада си само с няколко чая, залепила чело на стъклото на прозореца в очакване да се върна. Отгатнах повече от изстенатите й шепоти колко ужасни безсънни нощи беше преживяла, с лице, потънало във възглавниците, на които преди това бяхме лежали двамата. Не могла да повярва, че ще замина. Докато аз й бях говорил за приятелите си и й бях обяснявал защо непременно трябва да прекарам няколко дни в дома им, тя се беше молила наум, беше умолявала да се случи някакво чудо, което да ме задържи там, при нея. Даже не беше осъзнала, че наистина е останала сама в първите няколко секунди след като се бяхме прегърнали и сбогували на прага. Все още вярвала, че ще се случи някакво чудо; вярвала, че след няколко часа ще се върна и ще прекараме нощта заедно. Когато се стъмнило съвсем и си дала сметка, че е останала сама, тогава я обзело чувство на безнадеждност. Измъчвала я мисълта, че ме е оставила да тръгна, така, без съпротива; тормозела я мисълта защо не се беше свлякла в краката ми, защо не беше прегърнала коленете ми, да ме умолява да я взема със себе си поне до града, в който отивах. Да я затворя там в някоя хотелска стая, без никой да знае за нея, но пък така щяла да може да ме вижда, когато се разхождам по улицата, щяла да знае, че съм близо до нея… Но преди да замина, не ми беше признала нищо от това; само на лицето й се беше спуснала воалетка, изплетена от голяма и прикрита тъга, беше потънала в мисли, но не каза нищо, когато й съобщих, че ще отсъствам няколко дни. Не ме беше молила, освен в измъчените си, опожарени мисли. И все пак ми призна колко много се беше измъчвала, че в онзи ден не беше намерила у себе си куража на борбена жена, готова на всичко, за да задържи и защити любимия си…