Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 24

Илиана ме помоли да изчакам няколко минути, докато се облече. Събра чаените чаши и отиде в съседната стая. Когато останах сам, ме обзе огромно спокойствие. Излегнах се на дивана така, сякаш познавах тази стая отдавна и тук ми беше позволено да правя всевъзможни фамилиарни неща. Погледнах лампата на тавана и в същия миг си припомних, че преди една вечер бях обгърнал ръката на Илиана и бях изпитал онова толкова странно разтърсване. Изведнъж развълнуван скочих на крака. Ами ако сега, като се облече за излизане, отново си сложи онази воалетка, която така загадъчно променя лицето й? Сърцето ми започна да препуска. За първи път, откакто я познавах, бях нервен, развълнуван, нетърпелив като на любовна среща.

Не знам колко време съм чакал там, застанал близо до прозореца и зареял безпаметно поглед в кървавата мъгла около една от светещите навън реклами. Чух вратата да се отваря. За миг ме беше страх да се обърна. Ами ако наистина нещата отново се повтореха по същия начин?… Погледнах я и сърцето ми сякаш спря за секунда; още не си беше облякла коженото палто, нито беше сложила воалетката си, но носеше блузата от предната вечер. Беше си сложила съвсем малко грим и аз ужасен отново усетих парфюма й. Приближих се колебливо. Мисля, че и тя ме беше забелязала, защото се спря. Бавно и молитвено поех ръцете й, а тя не се възпротиви. Само пребледняла отдръпна глава и се взря право в очите ми.

— Не се издържа вече — запрепъвах се в думите аз. — Не се издържа повече…

Бях напълно замаян. Поех я в прегръдките си, този път хищно и диво, и потърсих устата й. Опита да се предпази и за миг тялото й яростно се противопостави, но след това обгърна раменете ми и прие обезумялата ми целувка. После не я изпуснах въобще от прегръдките си. Когато освободи устните си от огнената ми хватка, топло ми прошепна:

— Помисли си добре какво правиш, помисли си добре…

Усещах я невероятно лека в обятията си. Почувствах само, че плаче, удавена в някакво безнадеждно ридание, сякаш всичко беше потънало безвъзвратно…

И при все това чувах как ме викаше, как нежно ме наричаше:

— Любими мой — изричаше, — любими мой…

… Когато се изправих, за да загася лампата, ме връхлетя усещането, че всичко окончателно се беше променило. И разбрах, че животът ми бе поел шеметно по налудни пътища и че от сега нататък, и то във всеки един момент, можеше да се случи всичко и то щеше да изглежда естествено като осъществяването на някаква абсурдна съдба…

IV

Късно през същата тази нощ си тръгнах за вкъщи. Дългите часове, в които телата ни се познаваха едно друго, срещнали се сякаш отново като след продължителна и прокълната раздяла, разбиха на парчета всяка следа от съпротива и трезва мисъл. Все пак исках да си тръгна повече заради Илиана, защото би ми било неловко да си тръгна от дома й сутринта, огрян от силната дневна светлина, необръснат, и да срещна гледащи ме с досетливо любопитство съседи. След това разбрах, че на Илиана тези неща й бяха безразлични, но тогава, през онази първа нощ, тя нямаше сили да се противопостави. Качих се на първата кола, която видях. Вкъщи дълго се борих със съня. Задрямах зашеметен, поболял…