Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 102

Да, но мен нямаше как да откаже да ме приеме. Една сутрин отидох при нея. Все още не беше продала къщата, която й беше оставила в наследство възрастната й леля. Изчаках около пет минути в салона, преди тя да влезе. Бързо ми стана ясно, че не ме е забравила, защото беше много развълнувана. И вероятно се беше забавила толкова, за да даде време на сърцето си да забави галопиращия си ритъм и на очите си да се прояснят.

Казах й, че страшно много съжалявам за нещастието, което я беше сполетяло. Тя наведе очите си.

— Наистина — отвърна тя. — Сега останах сама…

— Но аз те молих толкова пъти — прекъснах я аз, с тайната надежда, че тя самата очаква разговорът да се насочи именно в тази насока.

— Вече е невъзможно — прошепна тя отново.

— Но защо? — разбунтувах се аз. — Аз не разбирам нищо от това, което се случи. Или пък съм се лъгал от самото начало, от мига, в който повярвах, че ме обичаш!…

— Обичах те страшно много — заговори тя и повдигна погледа си. — Ти нямаш никакво право да се съмняваш в това…

— И една-единствена грешка, една-единствена лудост беше достатъчна, за да се разпадне цялата тази любов? — патетично запитах аз.

Не ми отговори веднага. Мачкаше ръцете си и по бледността й разбирах колко много я измъчваше онази тайна, която напразно се опитвах да изтръгна от нея.

— … И нима се оказа, че всичко, което имаше между нас, може да бъде разрушено само заради една нощ, прекарана далеч от теб? — не спирах да упорствам аз.

— Не е само това — бавно изрече тя. — Аз винаги съм била искрена с теб. И точно тогава не можех да те излъжа… Точно когато ми поиска нещо толкова важно в живота на една жена… А аз исках да спася поне този етап от връзката ни. Надявам се, че точно това е нещото, което няма да направим по волята на някаква случайност… Така, както правехме всичко останало — добави и наведе очи. — А и щом нещата е трябвало да достигнат дотук, то не е било нужно да се срещаме…

— Не разбирам нищо — завайках се аз наистина натъжен. — Не разбирам нищо друго, освен че твоята любов се е изчерпала…

— Да, истина е…

Погледнахме се дълбоко в очите. По-късно се питах как съм могъл да издържа на нейните натежали от мисли, меланхолични и същевременно ясни, почти кристални погледи, откъде съм намирал силите да ги понеса докрай…