Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 104

Но приятелят му като че ли не го слушаше. Остана да лежи така, проснат на леглото, с глава, заровена в длани, замислен, сякаш се стараеше да проследи някаква мисъл, която стъпките от коридора заглушаваха все по-силно.

— Той е — каза Хаснаш с усмивка. — А дали ще сме годни да ходим на лов ние сега?

Приближи се до масата и духна газената лампа. Стаята остана обляна в мъждива, виолетова светлина. Полковникът се спря учуден на прага. Блъсна го студеният дим на тютюна, примесен с миризмата на газена лампа.

— Говорихме си цяла нощ — каза му Хаснаш. — Всеки разказа за любовта на младостта си — добави той с все същата горчива усмивка.

Полковникът се поколеба за миг, почеса се по брадата загрижено.

— Но все пак няма нищо — продължи Хаснаш. — Ще дойдем и на лов. Харгита не е чак толкова непроходима планина.

— Да пием по едно кафе — каза Мавродин и стана от леглото.

— Но бързичко! — заповяда полковникът. — Да не ни завари денят тук…

— Докато ти го направиш, аз ще отида да се измия и да се преоблека — каза Хаснаш.

Полковникът му направи място да мине, влезе в стаята и седна на стола до вратата. А Мавродин отвори шкафа и започна да рови из дрехите, сякаш не го беше видял. Избра си вълнена фланела с обърната навън яка. После отново напълни джезвето с кафе и го сложи на котлона. Полковникът учудено следеше движенията му.

— И за какво ти разказва цяла нощ господин Барбу? — запита той накрая.

— Спомени от младостта му — съвсем общо отвърна Мавродин.

Полковникът отново се усмихна и започна да гали прясно обръснатата си буза.

— Колко проклетии е направил този човек на времето си… — поде с прикрито доволство, — само да седиш и да го слушаш една-две седмици, че после да видиш каква книга ще напишеш…

Когато Хаснаш се завърна, на подноса го чакаше чашата с кафе. Мавродин се беше облякъл. На светлината на ранното зазоряване лицата и на двамата изглеждаха изпити и изострени от умора.

— Пий си кафето бързо, да не изпуснем гълъбите — каза му полковникът бавно.

После излезе да отвърже ловджийските кучета. Другите двама останаха вътре мълчаливи, Мавродин подреждаше шкафа си, а Хаснаш пиеше кафето си мълчаливо.

— Добре, че съседите ни имат здрав сън — каза той изведнъж. — Иначе нямаше да можем да прекараме нощта в приказки…

Мавродин сложи над фланелата си ветровка и изглеждаше така, сякаш в момента е зает единствено с това — да се подготви за лова.

— И никога оттогава не си я срещал? — запита той внезапно, без да извърне поглед към Хаснаш.

— Не — отвърна му той. — Но и въобще не я потърсих. За мен тези неща са отдавна приключени…

— И никога вече не научи нищо за нея? През всичките тези години? — попита отново Мавродин развълнувано.

Хаснаш се поколеба известно време и после започна да говори с безразличен глас, сякаш всички тези думи, които изричаше, нямаха никакво значение.

— Само че около шест-седем месеца след раздялата ни, някъде през есента, при мен дойде един момък, който твърдеше, че е природеният й брат, отгледан от не знам кои техни роднини в провинцията. Дойде да иска да му заема няколко хиляди леи, които уж му трябвали за някакъв изпит. Дадох му парите, но не повярвах на това, което ми каза. Нямаше смелостта дори да ме погледне в очите. Мисля, че беше далечен роднина на Лена, истински бродяга. Тя никога не ми беше казвала да има природен брат…