Читать «Последна песен» онлайн - страница 27
Никълъс Спаркс
— Возих се на виенското колело — похвали се Джона. — Много е високо. Така те откри татко.
— Чудесно!
— Беше страхотно! Ти вози ли се?
— Не.
— Трябваше. Виждах чак до Ню Йорк.
— Как не!
— Наистина! Виждам много надалеч. С очилата имам предвид. Татко каза, че имам орлово зрение.
— И още как!
Джона замълча. Протегна се към плюшеното мече, което си носеше от вкъщи. Гушваше го, щом се притеснеше. На Рони й се прииска да върне думите си назад. Понякога брат й създаваше впечатление, че е надраснал възрастта си, но като го видя как придърпва мечето към гърдите си, Рони съжали за грубите думи. Макар да беше твърде зрял за годините си, макар понякога да я изкарваше от равновесие с бъбривостта си, той беше дребничък, на ръст приличаше повече на шест или седемгодишен. Беше се родил три месеца преждевременно и страдаше от астма, късогледство и затруднена моторика. А тя знаеше колко жестоки са децата на неговата възраст.
— Извинявай. С очилата наистина виждаш като орел.
— Да, бива си ги — измърмори Джона и се обърна към стената.
Сърцето на Рони се сви отново. Макар да се държеше досадно понякога, той определено беше добро хлапе.
Тръгна към леглото му и приседна до него.
— Хей. Съжалявам. Просто съм ядосана.
— Знам — отвърна Джона.
— Вози ли се и на нещо друго?
— Татко ме качи почти навсякъде. Едва не повърна, но на мен ми нямаше нищо. И никак не се уплаших в призрачната къща. На всички духове им личеше, че не са истински.
— Винаги си бил смелчага — потупа го тя по крака.
— Аха — съгласи се Джона. — Онзи път например, когато угасна токът. Ти се стресна много. А аз — не.
— Помня.
Джона явно остана доволен. Ала пак се смълча. След малко отрони почти недоловимо:
— Липсва ли ти мама?
— Да — отговори Рони и му пооправи завивката.
— И на мен. И ми беше неприятно да съм сам тук.
— Татко е в другата стая.
— Знам. Но все пак се радвам, че си дойде.
— И аз.
Той се усмихна, но тутакси сбърчи тревожно лице:
— Мислиш ли, че мама е добре?
— Разбира се — увери го Рони и пак придърпа завивката. — Но сигурно и на нея й е мъчно за теб.
На сутринта я събуди надничащото през завесите слънце. Едва след няколко секунди разбра къде е. Примигна невярващо срещу часовника. Лъжат ли я очите?
Осем часа? Сутринта. През лятната ваканция?
Легна пак, втренчи се в тавана, ала усети, че сънят е отлетял безвъзвратно. И как не — слънчевите лъчи я пронизваха като стрели през прозорците. А и баща й вече удряше клавишите в дневната. Внезапно си спомни предишната нощ и гневът от постъпката му се върна с пълна сила.
Зовеше я поредният ден в рая!
През прозореца дочуваше далечен грохот на двигатели. Рони стана и дръпна завесите, ала отскочи уплашено при вида на миещата мечка върху разкъсания плик с отпадъци. Разпиляният боклук изглеждаше окаяно, ала миещото мече й се стори мило. Почука по стъклото да му привлече вниманието.
И тогава забеляза решетките на прозореца.
Решетки. На прозореца.
Като в затвор.
Рони стисна зъби, извърна се рязко и влетя в дневната. Джона гледаше анимационни филмчета, гребейки от купа с овесени ядки, баща й вдигна поглед, но не спря да свири.