Читать «Последна песен» онлайн - страница 24

— Ето те и теб! — възкликна той със смесица от облекчение и раздразнение. — Търсихме те. Ще се прибираме ли?

Момичето, което следеше с поглед Блейз, очевидно не се зарадва от срещата.

— Не — отвърна лаконично то, шмугна се в множеството и закрачи към плажа.

Малко момче застана до бащата.

— Май не е гладна — предположи то.

Мъжът положи длан върху рамото му и проследи с поглед дъщеря си, която слезе по стъпалата към плажа, без изобщо да се обърне.

— Сигурно си прав — каза той.

— Направо не е за вярване! — гневно възкликна Скот и дръпна Уил настрани. Още вреше и кипеше. — Тъкмо се канех да приспя този нещастник.

— Аха… — отвърна Уил и поклати глава. — Теди и Ланс щяха да се намесят.

— Нищо нямаше да направят. Бива ги само да се перчат.

Уил не беше убеден, но замълча.

Скот пое дъх.

— Ето го и ченгето!

Полицаят приближи бавно, очевидно опитвайки се да прецени ситуацията.

— Какво става тук? — попита той.

— Нищо, полицай — отговори спокойно Скот.

— Чувам, че имало свада.

— Не, сър.

Със скептично изражение полицаят зачака обяснение. Скот и Уил обаче мълчаха. Около щанда със сосове се напълни с хора. Полицаят огледа внимателно множеството, за да се увери, че не пропуска нещо. Внезапно грейна в усмивка — явно при вида на познато лице зад гърба на Уил.

— Хей, Стив! — подвикна полицаят.

Уил видя как се запъти към бащата на момичето.

Ашли и Кейси запристъпваха плахо към тях. Лицето на Кейси беше поруменяло.

— Добре ли си? — заекна тя.

— Абсолютно — отвърна Скот.

— Онзи е смахнат. Какво стана? Не видях кай започна.

— Замери ме с нещо. Кипнах. Писнало ми е от номерата му. Въобразява си, че всички се страхуват от него и всичко му е позволено. Опита ли още веднъж обаче, няма да му се размине…

Уил спря да го слуша. На Скот не му млъкваше устата дори по време на волейболните мачове и Уил отдавна се бе научил да не му обръща внимание.

Погледна към бащата на момичето, който разговаряше с полицая, и се почуди защо дъщеря му го отбягваше толкова упорито. И защо тръгна след Маркъс? Тя не беше като него и Уил предположи, че не знае в какво се забърква. Скот продължаваше да уверява Кейси колко лесно е щял да се справи и с тримата, а Уил се напрягаше да дочуе разговора на полицая с бащата на момичето.

— Здрасти, Пийт — поздрави бащата. — Как е?

— Както винаги — отвърна полицаят. — Старая се да държа положението под контрол. Напредваш ли с прозореца?

— Бавно.

— Така каза и миналия път.

— Да, но сега разполагам със скрито оръжие. Синът ми Джона. Той ще ми помага през лятото.

— Така ли? Браво, млади човече… Нямаше ли да идва и дъщеря ти, Стив?

— Дойде — каза бащата.

— Ама пак си тръгна — уточни момчето. — Бясна е на татко.

— Жалко.

Уил видя как бащата посочи към плажа.

— Имаш ли представа накъде са се запътили?

Полицаят присви очи към хоризонта.

— Навсякъде. Но някои от компанията са лош избор. Особено Маркъс. Повярвай ми, не бива да се навърта край него.

Скот не спираше да се надува пред прехласнатите Ашли и Кейси. На Уил внезапно му се прииска да поговори с полицая. Разбираше, че не бива да се бърка. Не познаваше момичето, не знаеше защо бе избягало от баща си. Може би имаше основателна причина. Ала забеляза колко угрижено се сви лицето на баща й, спомни си колко търпеливо и мило се отнесе тя с детето и думите сякаш сами излетяха от устата му: