Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 58

вот ще се съсредоточи в доказване, че е жив. Но не е. Другите около тебе са само кукли. Това щеше отдавна да ти се случи, но беше трудно да установим връзка с тебе. Ти си Същността, единственото живо нещо в този свят.

Мрачният ореол около нея дишаше полека. Тя докосна с изящните си ръчички бялата панделка, после ги скръсти в скута си. Гледаше втренчено Лоури, ленивият поглед на развратница се появи в очите й, устните и леко се разтвориха. Дишането й се ускори.

- Какво… какво очаквате да направя? - каза Лоури.

- Ами нищо. Ти си Същността.

-Т-той е-е-е С-сьщ-н-носг-та! - изрева хор от гласове в различни части на стаята.

- Но защо ми казваш това?

- За да не се тревожиш от нищо и за да не направиш нещо необмислено. Ти се страхуваш от Томи Уилямс. Обаче Томи Уилямс, също като Джебсън, като Били Уоткинз, е само кукла, която се движи.

- Но ако е така, защо той дойде тази сутрин при мен, наведе се над мен, гледаше ме в лицето, а аз не можех да помръдна?

Тя се напрегна.

- Какво ти направи?

- Само ме гледаше в лицето. И все забелязвам вампирски зъби, когато не гледам право в него…

- О! - потресено и с болка извика тя. - Значи не е възможно!

- Н-не е-е-е в-въз-з-мож-ж-но! - изрева хорът.

- Твърде късно е - отсече тя. - Нищо не можеш да направиш. Томи Уилямс е водачът на другите. И ти трябва някак да си разчистиш сметките сТоми Уилямс.

- Защо?

- Той вече ти е отиел част от тъканта на твоята душа.

- Той беше тук само преди няколко минути.

- Всеки път, когато те види, той ще се опитва да ти отнеме още! Трябва да предотвратиш това!

- Как? - извика Лоури.

Но малкото дете беше изчезнало, черният ореол потъмняваше още повече, започна да се стапя от върха надолу, накрая заприлича па малъкчерен кръгъл предмет. И изчезна н клъбце дим!

- Как? - изкрещя Лоури.

Само отзвукът на собствения глас от стените му отговори. И когато спря погледа си върху напуканата мазилка, това беше само напукана мазилка и не приличаше пито на лице, пито на каквото и да било.

Какво беше това нещо?

И къде беше сега?

Лоури зарови лице в дланите си.

Когато часовникът отброи дванадесет, Лоури стана повече по силата на навика, отколкото от желание да напусне кабипета си. Разяждаща болка на лошо предчувствие бе обхванала цялото му същество, като че подсъзнателно очакваше удар да го смаже всеки мигот най-пеочаквана посока. С усилие потискаше предчувствието; изправи рамене, облече палтото си и излезе, оглеждайки се напрегнато. Но още едно чувство постепенно изплуваше в съзнанието му - чувството, че нищо не може да му навреди. И докато първото избледняваше, второто се надигаше все посилно. Наподобяваше вярата на религиозен фанатик в бог, който се интересува лично от него, а това преди винаги бе чуждо на Лоури. Както вървеше през бързащите тълпи студенти в коридорите и по стълбите, той започна да осъзнава

собствените си големина и сила.

В края на краищата беше едър мъж, но твърде силната му стеснителност досега не позволяваше много да се спира на този факт, по-скоро мислеше за личността си като нещо недорасло и дребно, без ясно да си представя това. Група атлети от колежа мина покрай него и той едва не се усмихна - беше и по-висок, и по-тежък от тях. Колко странно, че досега не беше забелязал това. Сякаш бе открил златна мина, или прекрасна жена изведнъж му се бе обяснила в любов, или пък чуваше милиони хора, станали прави, да приветстват до самозабрава Единствения.