Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 59
Неизв.
Навън един студент се бе настанил на стъпалата, за да гали гърба му отпускащата слънчева светлина, в ръцете си държеше вестник. Когато мина покрай него, Лоури мимолетно се запита какво ли става по света и надникна в страниците.
За миг си помисли дали не ослепява.
На хартията нямаше нищо напечатано.
Просто бял лист, но студентът явно го четеше с жив интерес!
Лоури продължи, леко разтревожен. Но възбудата от физическото напрежение да ходи му върна приятного усещане и след малко забрави за вестника. Няколко малки групички студенти стояха на тротоара и си бъбреха. Един мъж усърдно буташе косачка по поляната. Претича момче с жълтия плик на телеграма в ръка.
Изневиделица Лоури бе връхлетян от необичайна представа за нещата наоколо - зад него ставаше нещо, което той трябваше да знае. Спря и рязко се обърна.
Момчето беше спряло да тича, но веднага тръгна отново. Мъжът с косачката не мърдаше, но сега пак я буташе. За неуловимо кратък момент групичките студенти не размахваха ръце и не се смееха, но незабавно
продължиха.
Лоури крачеше напред и размишляваше над това. Може би нещо ставаше с главата му, нещо подобно на лъжлива памет. Сигурно само въображението му го караше да вярва, че всичко извън погледа му е спряло.
Старият Били Уоткинз, станал по-рано от обикновено, куцукаше кьм него. Спря и докосна с пръсти шапката си.
- Подобре ли сте днес, Джи…, професор Лоури?
- Много подобре, благодаря.
- Е, грижи се за себе си, Джим… професор Лоури.
- Благодаря, Били.
Лоури продължи по пътя си и отново го обзе това чувство. Спря и погледна през рамо. Старият Били Уоткинз се беше отпуснал като босганско плашило, но щом Лоури забеляза това, старият Били се заклатушка надолу по улицата. Човекът с косачката, момчето, студентите - всички бяха спрели, само за да се раздвижат пред погледа на Лоури.
Твърде странно, каза си Лоури.
Очакваше го и още нещо чудновато по пътя му. Теглена от кое каруца се тътреше вдясно от него - и конят, и каруцата бяха замръзнали насред улицата, когато погледна встрани, но щом впери поглед в тях, пак се затътриха.
Стигна малкото кафене, където преподавателите имаха навикала обядват. Отвори вратата сред тишина. Никакво тракане на ножове и вилици, никакво дрънчене на чинии, никакъв шум от разговори. Тишина. Но само за миг. Лоури влезе в кафенето и тракането, дрънченето и гласовете избухнаха с пълна сила като пусната на средата грамофонна плоча. Иначе нямаше нищо особено в това място. Няколко преподаватели се
провикнаха да го поздравят, студентите па опашката му кимаха вежливо, някой му предложи да седне.
- Наистина срамно е това, което Джебсън направи с тебе - с отвращение каза един от по-младите преподаватели. Някой очевидно го ритна под масата, защото лицето му се сгърчи от болка, но бързо се проясни. - И пак казвам - истински позор.