Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 45

Стаята беше пыша с хора, половината от тях -мъже, а останалите - жени. Себастиан стоеше зад малък олтар малко нал главите на множеството. Изящните ръце па Себастиан правеха бавни, отработени движения над главите, очите му гледаха нагоре, за да срещнат лъчите, падащи от високия прозорец. Пред него беше разтворена гигантска книга, кръст и свещен пръстен задържаха страницата на мястото й. А около него в широк кръг бяха жените.

Те бяха красиви жени, всички облечени в бяло, понякога само от качулките им проблясваше червено. Имаха невинни лица на светици, движеха се грациозно и плавно.

Близо до този подвижен кръг от външната му страна стоеше друг кръг - от мъже. И те бяха облечени в бяло, но лицата им не бяха чисти, озъбените им усмивки излъчваха зло. По белите им качулки имаше тъмни петна, които не се и опитваха да прикрият.

Себастиан продължи молитвата и движеше ръцете си над главите им за благословия. Кръгът от жени обикаляше бавыо и тихо около него, но никоя не поглеждаше нагоре, освен когато минаваше пред олтара. А кръгът на мъжете въобще не обръщаше внимание на Себастиан.

Лоури едва не извика. Той видя какво правеха. Когато жените от кръга минаваха зад олтара, мъжете неочаквано посягаха към тях със сгърчени пръсти, а хвърлените през рамо погледи на жените изведнъж се изпълваха с похот, после отново с невинно изражение минаваха пред олтара. Мъжете се побутваха и се под-

хилваха, после пак протягаха ръце.

А Себастиан все се молеше, добрите му очи не се откъсваха от квадрата светлина.

Лоури се опитваше да се измъкне оттук, но подът беше толкова хлъзгав, че с мъка се удържаше на крака и не можеше да побегне. Тогава видя какво заливаше пода. Два-три пръста дебел слой кръв!

Той закрещя.

Всички се обърнаха и впериха погледи в него. Себастиан сведе глава с блага усмивка. Другите си мърмореха, сочеха го и се зъбеха, усещаше се все по-силният им гняв.

Неочаквано седемте бика на рафта оживяха с рев. Подритнаха с крака, кръглите предмети помръднаха, сега се виждаше, че това са човешки черепи. Отново удариха с копита, черепите се стовариха от рафта насред разгневената тълпа, събориха няколко жени и мъже, но не засегнаха Себасгиан.

Лоури не можеше да избяга. Не можеше да диша. Тълпата вече виеше от ярост, очевидно всички смятаха, че той е хвърлил черепите и се втурнаха към него.

Малко преди да го стигнат, той успя да се справи с наклона. Затича нагоре колкото можеше бързо. Вълно-образно меняща очертанията си сянка се стрелна и му препречи пътя.

- Къде отиваш?

Лоури лудо захвърли нещото настрани и продължи своя бяг.

Удар изотзад го събори, един глас изкрещя:

- Къде си тръгнал? Трябвада стоиш тук ида видиш всичко!

Но Лоури се изправи и се втурна. Ревът на тълпата се чуваше по-слабо, но той знаеше, че сега около него имаше други неща, летяха отзад и ниско над главата му,

жадуваха да се спуснат и да спрат бягството.

Блъсна се в степа, по когато стана, за да потърси път напън, вече я нямаше. Виковете на тълпата се засилваха. Той вече се опитваше да намери изход, разрани си ръцете. Проблясваха ножове, студеното ухапване на острие по китката му веднага бе стоплено от собствената му кръв, изтичаща от раната. Той се хвърли напред и падна от високо. Пръстите му сграбчиха трева, осветена от луната, той скочи и затича, бягаше по пясък, който го бавеше и се препъваше. Още можеше да чуе бръмчене отгоре и отзад. Вече се измъкваше от тълпата, но дали би могъл някога да се избави от тези сенки?