Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 44

Една от пещерите беше по-голяма от останалите, трябваше да влезе в нея, макар че доста от решимостта му се бе изпарила. Пропълзя на колене и длани, пръстите му напипаха нещо като козина, той отскочи назад. Някой го блъсна леко изотзад и го свали отново на колене. Целият под на това място беше от козина, която сухо гьделичкаше дланите му.

Дълбок равнодушен глас каза:

- Вървете пред мен, моля.

Не се осмели да погледне говорещия, който и да беше. Стапа и тръгна напред. Имаше широки плоски стъпала, понякога се спъваше в тях. Явно бе изгубил някъде фенерчето, но и без това не би го използвал от страх. В това място имаше нещо ужасяващо, нещо непреодолимо, което го очакваше в мълчаливо търпение може би зад следващия завой, може би зад втория… Блъсна се в грапава степа и се натърти.

- Продължавайте, моля - каза с досада гласът зад него.

- Къде е… къде е Себастиан? - осмели се да попита.

- Сега не сте с тях. Сега сте с нас. И се старайте да не създавате неприятности, защото долу в един от тези тунели имаме изнепада за вас. Проходът, бедни ми човече, е надясно. Не си ли спомняте?

- Аз… аз никога не съм идвал тук преди?

- О да, идвал сте. Наистина е така. Нали е идвал?

- Сигурен съм, че е идвал - каза друг глас наблизо.

- Много, много пъти.

- А, не толкова много - каза другият глас. - Май всичко на всичко три пъти. Искам да кажа, точно тук, на това място.

- Вървете, вървете - каза първият глас с прозявка.

Всичко, което можеше да направи, бе да насили

краката си. Чакаше го нещо непроизносимо страшно,

нещо, до което не смееше да доближи, нещо, което ще го доведе до лудост, ако само го погледне!

- Вече ни принадлежите, така че продължавайте.

- Какво ще ме правите?

- Ще видите.

Усещаше наклон под краката си, с всяка стъпка нещата като че се събуждаха и отпълзяваха настрани, едва не го събаряха, веднъж се увиваха около глезените му, друг път го блъскаха грубо.

Наклонът беше много дълъг, в дъното му имаше мрак. Не бива да отива там! Трябва да се върне, докато още има време!

- Хайде вървете - казаха скучаещите гласове. -Вече сте наш.

Пред него всичко беше неподвижно. Пред него…. Лоури се отпусна надолу, твърде слаб и болен за да продължи, твърде уплашен от онова пред него, за да направи дори крачка. Всичко се въртеше, нещата наоколо виеха в лицето му.

Тогава чу слабия тих гласен на Себастиан да произнася дълги монотонни изречения на латински.

Себастиан!

Лоури се изправи мъчително и се затътри към звука. Не беше сигурен дали тунелът се е разделил на две и дали върви все още. Не беше сигурен в нищо, освен в гласа на Себастиан.

Зави зад поредния ъгъл и примига в мътната светлина, процеждаща се високо горе през прозорец с цветни стъкла. В това място сякаш имаше само сенки и прах, но лека-полека започна да различава и други неща. Седем бика, издялани от камък, стояха един до друг на висок рафт. Едното копито на всеки бик беше поставено върху кръгъл предмет, равнодушните каменни очи гледаха сцената долу.

Подът беше много хлъзгав, едва можеше да стои на крака и Лоури тежко увисна на мръсна драперия вдясно от него.