Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 17

Джим Лоури пак се завъртя и притисна одеялото към ухото си.

„Къде?“

Жадно скимтене.

„Защо?“

Прозорецът се разтресе ядно, като че някой се опитваше да се промъкне отвън. С настръхнала кожа Лоури се надигна на лакът и се вгледа в променливите светлинни фигури. Но невъзмутимата лунна светлина примигваше само заради бягащите облаци. Прозорецът пак се разтресе и пак видя само лунни лъчи.

- Аз съм глупак - каза Лоури и се заои.

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Пердето заудря по стъклото, Лоури скочи, за да го вдигне догоре, по въжето все още плющеше върху рамката и трябваше да потърси карфица, за да го обездпижи някак.

- Наистина съм глупак - повтори Лоури.

Беше слушал барабани в мрака. Беше се промъквал в дълбоки пещери, където тарантули и змии се блъскаха в ботушите му и пълзяха по тях. Веднъж се събуди от мокасин, грубо подритващ одеялото му. Беше се присмивал на отправените към него проклятия. Успя и да вземе ножа от ръката на един побеснял пиян туземец…

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Страхът садистично протегна пръсти, напипа сърцето му и подлуди спокойното му туптене, кръвта се втурна към гърлото. И това само от стенанията на вятъра под някаква врата, от шумоленето на пердетата и тропането на рамката, от студеносинята светлина на луната върху леглото…

Вратата бавпо се отвори, пердето се изду навътре, щом вятърът нахлу в стаята през прозореца. Вратата се блъсна и стената потрепери. С безшумни стъпки към него бавно идваше бяла фигура, бяло лице блестеше матово над острите проблясъци на нож. По-близо, още по-близо…

Лоури скочи диво към фигурата и изби ножа.

Но това беше Мери.

Тя замръзна на място, гледаше го с изумление и обида, празната й ръка още висеше във въздуха.

- Джим!

Той се сгърчи от ужас само при мисълта, че може да я е наранил. Отпусна се безсилно на ръба на леглото, но усещаше и облекчение. Когато Мери запали лампата, на килима лежеше счупена чаша, от малката локва мляко се вдигаше пара в мразовития въздух. Тя скри ръката си зад гърба и с внезапно опасение той я хвана и я издърпа към лицето си. Беше ударил чашата толкова силно, че счупените парчета бяха порязали Мери.

Вдигна малката й длан към светлината и предпазливо измъкна парче стъкло от раната, после я изсмука с уста, за да тече кръвта по-свободно. Издърпа едно чекмедже и извади чантата за първа помощ, която взимаше със себе си в експедициите, взе от нея антисептичен мехлем и бинтове. Мери изглеждаше много

по-загрижеиа за него, отколкото за ръката си.

- Мери.

- Какво?

Той я накара да седне до него на леглото и я зави с одеялото.

- Мери, случи ми се нещо ужасно. Не ти казах. Има две неща, които не ти казах. Джебсън видял онази статия в „Нюзпейпър Уикли“, а в края на годината ще ме уволнят. Ще… ще трябва да напуснем Атуърти.

- Джим, това ли е всичко? Нали знаеш, че не ме интересува това място, където отидеш ти, ще дойда и аз. - Тя едва не се разсмя. - Мисля, че ще трябва да ме влачиш със себе си, колкото и да са гъсти джунглите, Джим.