Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 19

абсолютно вярно, по нали Томн избираше начина, по който да го каже. Този свят е толкова скучен, толкова еднообразен, защо да негопоразкраси малко и да забие някоя и друга игличка във въображението на хората? Наистина, скъпи Томи, защо не?

Стана му студено на главата, той вдигна ръка и откри, че си с забравил шапката, после си спомни за загубата. Повечето негови дрехи бяха предназначени за тропиците и затова имаше само една филцова шапка. А човек пе можеше да се разхожда из „Атуърти“ с тропически шлем, не и в „Атуърти“! Тази загуба пак го подразни. И най-хубавият му костюм от туид е непоправимо съсипан! Но името беше написано на кожената лента вътре в шапката, защото това бешехубава шапка, някой студент ще я намери, където и да я е отнесъл вятърът, и ще я занесе d канцеларията на факултета… И все пак, имаше нещо сбъркано в цялата история. Изчезналата шапка имаше някакво по-сериозно значение, тя някак се превръщаше в символ на загубените четири часа от неговия живот. Част от него си беше отишла, четири часа бяха безжалостно отнети от живота му, а с тях и една филцова шапка. Хрумна му, че ако намери шапката, би могъл да открие какво е станало и с четирите часа. Наистина страппо, от какво ли е толкова озадачен, той, който се озадачаваше от малко неща?

Четири часа изчезпали.

И неговата шапка.

Появи се неприятното усещане, че би трябвало да се върне по улицата към къщата на Томи п да погледне дали шапката пе е под някой храст. Би било глупаво да остави па тревата толкова хубава шапка - би могло да завали.

Да, така е, подобре да намери тази шапка.

ь

Тръгна по стъпалата към пътеката и погледна към променливите сенки между земята и луната. Хиляди пъти беше слизал по тези стъпала, по когато стигна пътеката, едва не си счупи крака в допълнителното стъпало.

Погледна надолу и припряно се дръпна назад, само за да открие, че не може да отстъпи. Почти падна с гърба напред в празно пространство! Над него нямаше стъпала, продължаваха само надолу. Той гледаше с изцъклени очи тази стълба, опитваше седа види докъде стига. Тук-там стъпалата се размазваха пред погледа му, сякаш потъваха в тъмна мъгла, не можеше да различи и намек за това, което го чакаше в края.

Погледна тревожно нагоре и с облекчение установи, че луната още си е на мястото. Той стоеше сочи над равнището на двора и беше сигурен, че ако достигне невидимия ръб, ще успее да се измъкне. Посегна, но ръбът му се изплъзна и той едва се удържа да не падне. Без да диша, той се взираше в стълбата към незнайното. Луна, стъпала и никаква възможност да се върне на площадката.