Читать «Последният път» онлайн - страница 18

Толкова по въпроса за болестта. Сега за лечението.

Излязох от болницата с характеристиката „излекуван успешно“, макар да не вярвах, че това бе по-успешно от изчукването на огъната велосипедна капла. Беше ми поставен специален лъчепреобразувател, който имаше формата на (не вярвам да се учудите) малката черна кутийка от велосипедния комплект за спукани гуми само дето цвета му беше по-скоро лайнян. Той трябваше да се носи постоянно и беше нашия печат за годност. Бях се превърнал в Ник Крейн, без майтап!

Лекарската намеса по онова време се свеждаше единствено до премахване проблемите свързани с усложненията на болестта. Разбира се, имаше граница, зад която следваше само мокрият трап и това бе нормално, като се има предвид огромният брой жертви на бедствието през първите пет години. Постепенно числеността на смъртните случаи намаля. Не мислете, че хората се адаптираха към проблема. Не, не. Просто умряха тези, които бяха неустойчиви — алфа-мозъците, както ги наричаше услужливият доктор Милър. С останалия контингент, болестта се развиваше протрахирано в продължение на десетки години щом стигнеше фазата на полудяването.

То (полудяването) като социален феномен нямаше широк обществен отзвук в годините, когато лудите бяха екзотични островчета сред широката маса невро-по-малко-лабилни, но бързо доби широкомащабност и лошото (наистина бе много лошо) дойде, когато лудите станаха многократно повече от нормалните.

Разбити витрини, пожари, коли (включително и пожарни), които се движеха в насрещното и се разбиваха в първокачествени бетонни стени — това бе началото. Кулминацията дойде, ами… президентът на САЩ изстреля две плутониеви ракети срещу ОАЕ.

Лудостта? Нямаше кой да я спре.

Установено бе, че всеки мозък е различно податлив към лудите вълни и това се превърна в основен разграничителен белег. По-малко лудите в общи линии бяха и по-опасните, защото по-лесно организираха агресията си.

БУМ! Ти гониш.

С дупка в главата обаче трудно се бяга, не мислите ли?

Тогава дойде последната изненада — бяхме успели да стабилизираме около двайсет и пет хиляди души в повечето щати и програмата бе навлязла в утъпкания си коловоз, когато божият гняв се изсипа отново отгоре ни. Мислех си, че краят дойде с настъпването на ядрената лудост. Грешах.

Краят дойде доста по-късно, когато лъчите се измениха — промени се ефектът им, както и субстратът им. Обект на лъчението в настоящия момент стана…

На вратата се почука. Тишина. Отново — настоятелно почукване, едва прикрито от слаба въздишка на нетърпение. Нямаше грешка, човекът зад външната врата знаеше, че апартаментът е обитаем.

— Господи… — лицето на Тим изведнъж се обезкърви. — Откриха ме!

Сигурно съм оставил следи, помисли си Тим и се ужаси. Една трепереща ръка, неговата, се пресегна към празната чаша, но веднага я пусна. Отново се почука — този път доста по-настоятелно.

— Не, — каза си той — маската няма да ми помогне. Не и този път.

Той се надигна на лакти от мекия фотьойл и се изправи с пъшкане, което отекна едновременно с трясък от разбиване на врата. Пътеката в антрето се нашари с богат набор от трески. Тим усети влагата в скута си и седна отново, защото коленете му отказваха да го задържат и секунда повече в изправено положение.