Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 99

Подводницата бе достигнала с далечен обход хилядата метра. И бавно, дебнешком, се примъкваше към калмарското струпване.

Елена Костова, случайно погледнала тила на пилота и видяла избликналата по врата му пот, се досети за страшното напрежение, което той преживяваше сега.

Тя никога не се бе смятала храбра. И може би ако трябваше да извърши това същото някога, когато беше щастлива майка и съпруга, навярно щеше да потърси друг способ, при който няма да е нужно непосредственото участие на човека. Може би… Но днес беше друго. Животът повече не й бе нужен. Изпълнила бе и дълга си към хората. Можеше да се оттегли… В покой… На този рейс неволно разчиташе да я улесни, да й осигури почтено дезертьорство от живота. Затова не бе и помисляла дори, че трябва да се връща. Цялото й внимание, всичките й грижи и усилия бяха насочени към едно — да стигне до калмарите. И да ги зарази. Само това…

В своето отчаяние не бе и помислила, че с нея има и друг човек. Сети се едва сега. Дейвис искаше да живее. Дейвис искаше да спечели, за да живее… И тя нямаше право да го пожертвува ведно със себе си… Трябваше да изпълни задачата, но с точно премерени дози смелост и предпазливост, които да изключат неуспеха.

Ето, върху екрана на ехолокатора се появиха първите силуети на чудовищата, които с приближаването нарастваха бързо, запълваха го целия. Плуващи самотници като разлюляни от буря цепелини или пък вече разделени на двойки, прегърнати в някакъв неправдоподобен танц, кракените бяха тъй заети със себе си, че дори не забелязваха намъкналите се в тяхната среда чужденци. Или пък смятаха подводницата за свое подобие?

Добрата й изолация не позволяваше на термолокаторните им органи да открият скритите в металната вътрешност топлокръвни същества.

Костова подсъзнателно търсеше смъртта. И въпреки това, в тая непосредствена близост, обградена отвред с невидимите им, само опипвани от звуковите лъчи на апаратите многотонни туловища, изтъкани от мускули и ненаситна ярост, при заплашителните тъпи удари на водните им помпи, при шумното отъркване кожа о кожа на възлестите им пипала, наподобили гъвкави обелиски, при сатанинските просветвания на огромните им очища, тя неволно усети ледена тръпка по тила си. И неовладяно желание, срамно и обидно, да изкрещи в ухото на пилота:

— Назад! Назад!

Не го стори. Познаваше се добре, беше от тия хора, за които дадената дума, чувството за дълг значат много. Не само празно, надуто себеизтъкване.

Тя опря пръсти върху клавишите на артилерийското устройство. И когато прецени, че се е премерила точно, натисна решително. Чу се съвсем слабо изпукване. Безгласният патрон изтласка през водния пласт ампулата с бактерии, заби я в меката плът на калмара. Огромното главоного, отдадено напълно на любовното блаженство, дори не трепна, неусетило, че смъртта прониква в синята му кръв.

Втори изстрел — по друга цел… Трети… Четвърти…

Стиснал от възбуда челюсти, със скърцащи от напрежение мускули, Дейвис следваше уверено посоката, която му бе задала биоложката.