Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 100

Подводницата продължаваше да кръстосва из калмарското множество, чужда на тоя кошмарен ритуал — за създаване на живота — като странен символ на смъртта сред зачевания живот. А те не го осъзнаваха, не се и запитваха дори какъв е тоя особен чужденец, безполов, равнодушен участник в тяхното вечноповтарящо се тайнство. Оставяха го безнаказано да сее смъртта…

Ей тия мисли, за всички може би освен за кея нелепи, глупаво сантиментални, пробягваха в съзнанието й. Убедена в правотата на своето дело и в същото време, колко не на място — с някакво неовладяно съжаление към ужасните чудовища.

И тя неволно пошепна:

— Мисля си — имаме ли право? С нашата намеса…

Скован от напрежение, пилотът процеди през зъби:

— Всеки си има своето право. Ние — нашето, те — тяхното. Побеждава правото на по-силния. Абсолютната правда — това е силата.

Учен с мирогледа на доктор Костова не можеше да се съгласи с такова разбиране, но тоя път тя замълча, натиснала без прекъсване клавишите и изстрелваща поредици от болестотворните куршуми.

Индикаторът премига, предупреждавайки ги, че „боеприпасите“ им са на изчерпване. А морето от жива плът сред истинското море край нея не свършваше.

Тя отпусна ръце.

— Толкова! Можем да докладваме: „Задачата изпълнена!“

Дейвис се отпусна върху облегалката на креслото с въздишка на облекчение.

— Тия, дето дават парите… Ако знаеха… Колко ни струва…

И бавно обърна щурвала.

Подводната лодка се измъкна предпазливо от зловещото множество. Насочи се плавно, отново по спирала, към повърхността, откъдето да телеграфира за постигнатия успех и където да дочака долитането на друг самолет, който да я вземе на борда си.

Така, замаяни от сполуката си, уверени в безопасността си, и двамата забравиха да включат отново електромагнитното калмарско плашило. А когато мракът на бездната започна да просветлява, угасиха и екрана на ехолокатора. Две грешки една подир друга…

Затова когато кракенът излетя от черносинята пропаст като подводен вулкан, някакво подобие на огромна вулканична бомба, и залепна върху металната си жертва с всичките си пипала, двамата се вледениха.

Пръв се опомни Дейвис. По-здрави бяха нервите му. Пък и релето за включване повърхностния ток беше пред него. Той дръпна рязко дръжката, едва удържащ се в креслото от силните тласъци. Колосалната молюска по навик опитваше да завлече плячката си в дълбините, като непрекъснато стържеше с огромната си човка там, където би следвало да бъде главата на кашалота.

Чу се изпращяване. Ослепителен блясък. И отново тъмнина…

А лодката продължаваше да се подмята като безсилна играчка в десетте пипала, изгубила напълно доскорошната си увереност и сила.

— Проклетници! — изруга Дейвис, вкопчен с две ръце в креслото, изтървал и без това ненужния му щурвал. — Това е дело само на ония… От авиотръста… Жак Буланже… И бандата му…

Доктор Костова не отговори. Той се обърна и видя как отпуснатото й тяло се търкаля по пода. На една страна, на друга. Пресегна се с ръка и я хвана, задържа я.

Още по-добре! — помисли си той. — Така, в безсъзнание, поне няма да види края…