Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 97

За пилот по негово желание беше определен Девид Дейвис.

Едва сега Костова научи нещо повече от биографията му. Известен леководолаз с поредица от рекорди, който в марината достигнал до командир на подводница, той вече бе направил няколко изпитателни потапяния с новия апарат и бе възхитен от всичките му качества.

Оставаше само да бъде определен биологът, който щеше да го придружи в опасния и отговорен рейс със задача в избрания момент да зарази калмарите.

Първоначално научният съвет отхвърли молбата на доктор Костова тя да изпълни тази задача. Но накрая отстъпи пред нейната настойчивост. Съчувствуваха й. Уверени, че в отчаянието си тя умишлено търсеше опасността. Някаква благородна форма на самоубийство — с полза за другите. Но понеже бяха сигурни в неуязвимостта на кораба, издържал и най-тежките изпитания, те се престориха на убедени от доводите й, че по-добре запознат от нея с действието на бактериалната култура няма. И й разрешиха.

Докато хидрофоните подслушваха събиращите се кракени, изследователката заедно с Дейвис извърши още няколко пробни плавания.

Най-сетне дойде дългоочакваният ден. Електронноизчислителният център беше установил по курса и скоростта на странствуващите чудовища вероятното им брачно сборище.

Тозчас мощен товарен хидроплан, ескортиран от бойни самолети излетя да отнесе подводницата с екипажа й на определеното място и след цяла нощ път на разсъмване ги спусна на вода, изчака ги да се потопят, след което се върна обратно.

От този момент, веднага след гмуркането, двамата доброволци губеха всяка връзка със света, оставени сами на себе си. Радиопредавателят можеше да действува само в надводно положение.

Воден от умелата ръка на пилота, послушният кораб се хлъзгаше бавно в дълбините по широка, плавно снижаваща се спирала.

Искрящият блясък на горните слоеве скоро потъмня. Червеният гребен винт, който се виждаше през задния илюминатор, позеленя. Водният светофилтър вече бе задържал топлите тонове. После посиня, сля се със сгъстяващата се отвред синилка.

Прелитаха редки риби, някак недействителни в мрака. Подобни на привидения, пулсираха едва различими медузи. Досами илюминатора се стрелна ято риби бонита, преследвани от три едри баракуди. Насам-натам! Като по команда ужасените жертви свиваха ту наляво, ту надясно, догонвани от преследвачките си, сякаш привързани към тях с невидими нишки. Изведнъж строят на жертвите се разсипа. Те се пръснаха едновременно на всички страни, изоставяйки една от другарките си, върху която мигновено се нахвърлиха и трите баракуди.

— Все още спорно — рече тихо Костова. — Допускано от някои при земните животни. Ние го видяхме и в морето. Най-изморената риба, когато усети, че вече няма сили, изпуска някакво вещество. Нарекли сме го „миризмата на ужаса“. Предупредени от тая миризма, другарките й се пръскат, а хищниците изоставят другите, за да се нахвърлят върху нея. Природата жертвува един, за да спаси стадото…

— Както сега ни жертвува нашето човешко стадо — усмихна се Дейвис. — Вас и мен…