Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 95

Но когато той се стовари отново във водата, замачкал металната си плячка, мощен ултразвуков откос разби черепа му. Обезсилено, чудовището увисна в простора като дрипа.

Фоновизорът беше уловил и следеше тялото на клетото момче, което потъваше към дъното.

— Ще го настигна! — реши изведнъж Джек Елбери.

И както винаги, поддал се на първия си порив, недочакал разрешението на шефа, той отвори вратата и се стрелна надолу, тласкан от портативния си реактивен двигател.

Ето, догони го. Хвана през кръста отпуснатото безжизнено тяло и го понесе обратно.

Но изруга. Верни на своята природа, схванали мигновено, че калмарът е вече безопасен, двадесетина акули, малки и големи, изникнаха от непрогледната пропаст и закръжиха наоколо, отрязвайки пътя за отстъпление на удавника и спасителя му.

Джек Елбери би трябвало да извика за помощ. Гласът му посредством хидрофона на гърлото при съответна нагласа щеше да стигне до кораба, да премине и през стените му. И сър Чарлз щеше да изпрати навън останалия екипаж, който да разгони хищниците с ултразвуковите си пушки.

То се знае, не го направи. Не би понесъл подобно самоунижение — Морския Тарзан да моли за помощ! И то срещу акули!

Огледа се. И когато прецени, че моментът е подходящ, с мощен тласък на ракетата си се стрелна срещу най-близката тигрова акула, десетметрово страшилище, което се бе изпречило пред него. Слисана от това чудновато същество, това дребосъче, което не се бе уплашило от нея, а напротив атакуваше, хищницата трепна. Джек видя как в допреди малко спокойния и властен поглед на ониксовочерното й око пробягна колебанието. Затова не я остави да се опомни, а връхлетя отгоре й, удари я с хранителния си резервоар по носа и я прескочи.

Това вече беше прекалено много за нея. Акулата, смаяна от бързината и дързостта на нападателя, свърна назад. И другите акули усетиха мигновено смута й. Нейната неувереност се предаде и на тях. Отдръпнаха се и те назад.

В това време Джек достигна подводницата. И оттам, преди да затръшне след себе си вратата, подметна презрително към разбъркания строй на озадачените хищници:

— Още не се е родила акулата, която ще види сметката на Морския Тарзан…

22

Безспорно не за отмъщение доктор Елена Костова продължи изследванията си. И преди трагедията тя работеше упорито. Всекиму е известно, че в науката не могат да се очакват резултати без труд, усърден и всеотдаен. И сега, при обзелия я стремеж за забрава, тя се бе посветила на задачата си с още по-голям жар. И всички виждаха, и всички я разбираха — търсеше клетата някакво облекчение. Вместо в задгробната река Лета тя опитваше да намери забрава в своята работа.

Не искаше да си спомня за двете покушения върху нея. Те бяха тъй далеч, сякаш не я засягаха. Но Девид Дейвис не ги подценяваше. Още същата вечер той поиска помощ от Интерпол. Явно, сметнал бе собствената си охрана за недостатъчна. И къщата на откривателката бе превърната в малка крепост. Бронирана кола я откарваше до лабораторията и, бронирана кола я връщаше обратно.

Благодарение на тая бдителност враговете не можаха да предприемат други нападения.