Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 94

И изведнъж, съвсем не на място сред тая кървава вакханалия — раждане на живот.

Отначало никой не заподозря какво правеше десетметровата бяла акула, която се гърчеше, подскачаше, превърташе се през глава. И изведнъж от нея, нейде зад коремната й перка, изскочи, по-право излетя някакво тяло като изстреляно от подводница торпедо. После още едно. Двете торпеда дори не се поколебаха, не се застояха, а начаса, сякаш открай време са правили само това, се спуснаха в различни посоки, всяка подир една преминала риба. Още с раждането си бяха наясно относно предназначението си на убийци.

— Каин уби Авеля! — изрече с тон на пастор Джек Елбери.

Спътниците му го изгледаха учудени.

— Така е, не само Каин е убил брата си Авел — изясни се той. — Акулчетата се взаимоизяждат още в утробата на майка си. Оцеляват само най-свирепите. Едно-две. Те успяват да се родят. Ей тия двете…

Другарите му все още не бяха разбрали всичко.

— Представяте ли си какво би станало, ако не беше така? Ако всички оплодени акулски яйца излизаха здрави и читави?

И понеже наоколо им гъмжеше от акули като в някакъв зловещ рибарник, той продължи да обяснява:

— Гледайте! От устата на тая лакомия се подава опашката на морска котка. Продължава да шиба. А акулата сякаш не усеща убожданията на шипа, от който бягат всички други.

Той се засмя.

— Не ми е известно дали има материя, която за акулите не става за ядене. И крокодили, и пингвини, и птици, и костенурки, и морски змии. Като разпрах веднъж една акула, намерих в стомаха й конски крак, по-право това, което бе останало от него. Костите и копитата бяха вече полусмлени. Но най-важното — полусмляна беше и… желязната подкова…

Сър Чарлз спря върху него погледа на топлото си око. За пръв път подметна шеговито:

— Мистър Елбери, вашите приказки донейде ми напомнят за подвизите на един легендарен барон…

Засегнат от това сравнение с Мюнхаузен, Джек замълча, приведе се над щурвала, едва скрил блесналата обида в зениците си.

Докога ли щеше да търпи предизвикателствата му?

Не каза нищо. Едно време в такъв случай веднага налиташе — с юмруци, с маса, с нож. Вече се бе научил да мълчи. И да чака. Бе поумнял. Или напротив — затъпял от морфина,…

Според щурманската карта наближаваха Капри, когато забелязаха необичайно опустялото край тях море, после чуха стрелбата. Звуковиждащото им устройство улови калмара.

Сър Чарлз се поколеба за малко преди, да изплава, за да проучи какво става.

Подводницата надигна нос. Водният пласт изсветля. Плътната синева доби сребрист оттенък, прорязван от златните снопове на светлината, които пробягваха с вълните. И сякаш не вода, а приказна коприна, изтъкана от небесен лазур и слънчеви лъчи.

Въпреки че идваха от морските дълбочини, понеже не дишаха въздух, акванавтите не страдаха от кесонна болест — от освобождаване като кипнало шампанско на разтворения в кръвта азот.

Видяха края на борбата, без да излизат на повърхността, само през вдигнатия перископ. Видяха как кракенът запокити Сашо сред вълните, след което се подхвърли във въздуха и докопа хеликоптера.