Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 92
Петър Бобев
Преди двадесет века Юлий Цезар мечтаел да бъде не втори, а първи в Рим. Сър Чарлз, когото след някоя и друга година може би щяха да именуват Чарлз I, император на света, щеше да излезе на световната сцена и да постави своите условия. Човечеството, волю-неволю, трябваше да ги приеме. И перовете на Англия, и плутократите на Америка, и бизнесмените, и конгресмените, и всички президенти и диктаторчета по света.
Той взе със себе си в подводницата и Джек Елбери като свой първи помощник. Уверил се бе отдавна в неговата съобразителност и устойчивост, качества все по-редки напоследък сред неговите доскоро мъжествени поданици, а сега — някак безразлични, обезверени, истински морфинисти.
Та и той самият, бъдещият император. Все по-често сър Чарлз се удавяше в опасни мисли, в колебания, в съмнения относно необходимостта от постъпките си, дори относно своята крайна цел.
Затова беше наложително час по-скоро да довърши започнатото. Като нравствена профилактика. Преди разрухата да е угасила огъня му. Да довърши делото на Мери, в чиято памет вече вършеше всичко.
Той съобщи на екипажа плана си едва след като бяха напуснали отдавна пределите на Мериленд.
И все пак не каза всичко.
Ако знаеше, че преди да се качат в подводницата, сър Чарлз беше предал, уверен в почтеността му, не на друг, а на пленника им, на доктор Булгаро, касетка с морфин за разпределяне между останалите по време на дългото му отсъствие, Джек Елбери навярно щеше да постъпи другояче. Навярно щеше да намери начин да обезвреди шефа си и да върне подводницата в напуснатата крепост. А там, те — запасени с достатъчно морфин, а сър Чарлз — лишен от нужната му доза, накрая щеше да отстъпи, да им издаде секрета на сейфа.
Щеше да ги освободи от непоносимата си власт.
И тогава — всеки по своя път: италианският доктор — у дома си, бикоборецът — при златото си, сър Чарлз — ако ще, по дяволите…
Но той не знаеше това. Затова покорно водеше кораба по зададения курс.
Добили опит от досегашните си срещи с тоя прозрачен кит, гигантските свръхкалмари вече го заобикаляха отдалеч, не смееха да го нападат. И само някои по-глупави младоци връхлитаха върху му, залепваха в гладката му повърхност с вендузи, дращеха безполезно с клюнове и нокти. А накрая, разочаровани отскачаха назад, избълвайки в безсилен гняв чернилните си облаци.
Подводничарите не ги закачаха. Първо — защото тия безопасни нападения внасяха разнообразие в дългото пътуване, и второ — да не изтощават акумулаторите.
Изглежда, незапомненият екологичен взрив, който бе променил из основи фауната от по-горните слоеве, не бе засегнал чувствително бездната. Защото кракените не търсеха там препитанието си. Наистина, как биха се изхранили с дребосъчетата, които я обитаваха? Светещи рибки въдичари, десетсантиметрови акулки, риби триножници и всякакви други голямоусти, но все дребни твари.
Там беше само убежището им. И вълкът не ловува край бърлогата си.