Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 90

Разум? Телепатия? Или свръхусет?

Изведнъж някой се метна към нея. И преди тя да се усети, я дръпна в тъмния вход, от който бе излетял. В същия миг, навлязла с огромна скорост върху тротоара, само на сантиметри от нея профуча някаква черна лимузина, после отново, водена от удивително сръчна ръка, се върна на платното и изчезна зад завоя.

Костова позна нападателя, по-право сега спасителя си.

— Синьор Дейвис! Не разбирам!

Без никакво вълнение от станалото той отвърна:

— Моля за извинение! Нямах друга възможност.

Тя прибра изпуснатата си чанта. Оправи косата си.

— Луд! Или пиян?

— Нито едното, сеньора, нито другото!

— Тогава?

— Предумишлено убийство! — Дейвис го изрече с такъв глас, сякаш й предаваше съдържанието на нов криминален филм.

— Но защо? — изследователката недоумяваше.

Той вдигна рамене.

— Много ясно! Да замлъкнете!

Тя все не разбираше. И спасителят й добави:

— Да ви убият, та по тоя начин да попречат за унищожението на Крак…

— Но това е…

— Всеки е прав за себе си — отвърна той с философско примирение. — Те са прави, като искат да ви отстранят от пътя си — трябва да спечелят; прав съм и аз, като им попречих — нали и аз трябва да спечеля… Пък — който надвие… Прав е по-силният…

Костова се доизказа:

— Това е напълно безсмислено. От моята смърт те няма да спечелят нищо. Сътрудниците ми са в течение на цялата работа. Всичко, до което се добера през деня, записвам в няколко екземпляра. Няма да издам къде, но ги пазя на различни места, та и в сейфа в банката. И ако се случи нещо с мен… Постигнатото няма да се загуби… Както неговото… Ще го продължат други. А те не са по-малко интелигентни…

Тя му протегна ръка.

— Благодаря ви! Ще си ходя.

— Не! — спря я той решително. — Няма да ви пусна сама. Ще ви закарам с моята кола.

Колкото и да му отказваше, той беше тъй настойчив, че тя накрая отстъпи. Но щом седна вътре, неволно си помисли. А не се ли бе намъкнала сама в капана? Отде го знаеш какъв е пък той? Но сви устни — вече нищо нямаше значение…

Колата се движеше бавно по немноголюдната улица, когато насреща, по стръмнината пред тях, се зададе тежък самосвал.

Костова усети как настръхна косата на Дейвис, как настръхна той целият. Гърбът му се изпъна. Мощната му кола сякаш подскочи от място и се хвърли наляво. А самосвалът, свърнал вече насреща им, при неочакваната маневра на Дейвис не можа да се обърне веднага. Костова зърна бегло как шофьорът с трескаво превъртане на волана опитваше да ги пресрещне в новата им посока. Но не успя. Отмина на косъм от тях. Само смачка десния фар и калника им.

— Пипат бързо! — изръмжа англичанинът, като натисна газта. Полетя. За няколко минути я откара до дома и. Изпрати я до квартирата с ръка в джоба, където под скъпия плат ясно личеше дулото на пистолет.

И там веднага навъртя по телефона някакъв номер.

— Бил, Хари и Боб! Както трябва… На улица…