Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 89

Така и съзнанието на злочестата майка, смазано от ужаса на станалото, отново се отхвърли към предполагаемото обяснение за настъпващия кислороден глад.

Впрочем, ако това продължеше, дали проучванията на мъжа й, предназначени за морските дълбини, нямаше да се окажат спасителни за цялото човечество, пригаждайки го към анаеробен живот на самата суша?

Диатомеите представляват главното меню, на каланусите, един от най-разпространените представители на зоопланктона, животинския планктон, скаридоподобни ракообразни, надарени от природата с изключителна лакомия. Ако не съществуват техните врагове, те са в състояние да унищожат целия фитопланктон. Като противодействие, съгласно основния природен закон за равновесието, са се появили планктоноядните: риби, мустакати китове, манти, китови акули. Но само докато съществува равновесието. Сега то изглеждаше нарушено. Гигантските главоноги бяха прогонили китовете, мантите, китовите акули, а дребните им събратя избиваха масово рибите. И зоопланктонът, каланусите и другите, необезпокоявани, се бяха заловили с изтребването на фитопланктона.

Изследователката неволно си представи бъдещето. Имаше достатъчно въображение. С недостигащия кислород. Сякаш видя милионите хора, дишайки често-често, като риби на брега, да си набавят недостигащите глътки кислород. Така, както бе видяла на филма, описващ агонията на екипажа в една потънала подводница. Сега потъналата подводница щеше да бъде цялата планета.

Тя се сепна. Безсъмнено, не можеше да се отиде докрай. Когато жертвите започнат да намаляват, хищниците, малки и големи, едновременно с тях ограничават своята численост, чисто и просто загиват от глад. Каланусите също трябваше да загинат… А дотогава…

Тя тръгна с неуверена, уморена походка по тротоара, без да поглежда наоколо. Вече нищо не я засягаше: ни градът, ни хората, нито потоците от автомобили. Нищо! Къде ли отиваше? И защо?

Не беше ли най-добре да свърне към кея? И там — веднъж завинаги… При Сашо… И при Марио…

А работата й? Докъде ли беше стигнала?

Доктор Костова си я припомни бавно. Всички опитни животни в аквариума загиваха. Беше заразявала уловени калмари и ги бе пускала обратно на свобода. Но, видимо, те нямаха чест допир с гигантските. Ех, наистина морето започваше да изхвърля тук-там по брега мъртви калмари, които вечер фосфоресцираха като призраци. Изселедванията върху труповете им доказваха, че смъртта им се дължеше на същата бактерия. И толкова — единични трупове…

Това беше ахилесовата пета на борбата. Докато епизоотията се разпространи, напълно естествено беше да се очаква, че ще се получи имунитет към нея. И тогава — почвай отначало!

Не успяха да ускорят борбата и включените в операциите международни морски и въздушни флоти, които седмици поред търсеха да открият някъде калмарски струпвания, за да ги атакуват с бомби и куршуми-ампули, пълни с бактериална култура.

Дори Костова, която беше убедена в умствените способности на тия висши мекотели, не можеше да допусне, че те бяха годни да преценят грозящата ги заплаха със своя разсъдък. Но така или иначе, по някакъв странен усет кракените потъваха веднага, щом на небосвода закръжеха санитарните самолети или откъм кръгозора се зададяха специалните кораби.