Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 84

На пода лежаха счупени очилата му, които навярно бе изтървал в бързината, провирайки се в тесния илюминатор, през който можеха да минат само неговите слаби рамене.

Грабнал автомата, Жак Буланже изтича на палубата.

— Стой! — изкрещя бандитът, побеснял от гняв.

Нима щеше да допусне това? Пленникът му, надеждата му, животът му — да му се изплъзнат така поради едно случайно отпускане, най-дребна небрежност. Всъщност той и сега се показа какъвто си е. Съжали момчето, не го върза. И ето! На тоя свят или ще бъдеш наивник, т.е. глупак, и едва ще свързваш двата края. Или „човек“, истински силен човек, който не признава пречки и задръжки по пътя към целта. Който не се спира пред нищо.

А Жак! Ни наивник, ни истински мъж!

— Спри бе! — повтори вика си той.

Ревът на приближилия хеликоптер заглуши гласа му.

И понеже момчето не спря, а натисна още по-припряно греблата, Жак пусна пред него един откос, който пресече пътя на лодката с къса кипнала линия.

Тогава друг картечен откос, насочен от хеликоптера, изчатка по палубата.

Защо? Нима не бяха неговите хора? От авиотръста?

Уплашен, той отскочи да се прикрие зад рубката, откъдето да отговори на стрелбата.

И тогава, погледнал към беглеца, се вцепени. Дъхът му пресекна. Навярно и ония от хеликоптера видяха същото, защото куршумената градушка се отклони от кораба и вдигайки редки гейзери по повърхността, се съсредоточи върху едно място, на двадесетина метра от лодката, където сред вълните се надигаше някаква безформена грамада. Като оголващ се при отлив риф — мек, променящ облика си риф, повече подобен на сблъскана купчина морско зеле.

За жалост не беше риф, не бяха водорасли!

Навръх тая грамада се виждаше едно чудовищно око, отдалеч наподобило захвърлена автомобилна гума.

Не беше гума. А нещо съвсем различно. Нещо живо, прекалено жизнено, сякаш събрало в черната си зеница като във фокус цялата злоба на света; пламтящо от свирепа алчност; с хипнотизираща власт.

Изглежда, само Сашо не го бе видял. Нали бе счупил очилата си? Без да подозира страшната опасност, той натискаше веслата и се носеше право насреща й.

И въпреки че хеликоптерът продължаваше да го обсипва с огнените си поредици, калмарът, сякаш нищо не усетил, само преливащ от гняв и възбуждение от тъмнозелено до червено, изхвърли над водата тридесетметровата си тентакула и грабна в чудовищната си лапа лодката с лодкаря. Завъртя ги пред очите си — досущ както на филма Кинг-Конг разглежда хванатата в огромната му шепа красавица.

Жак разбра. Всичко беше свършено, изпуснал бе момчето. От такава хватка никой не може се отърва. Изпуснал бе всичко… Всичко… Оставаше такъв, какъвто си бе… Дори по-зле… Изгубил бе и доверието на Шефа…

Той даде заповед на моториста да обърне към брега. Защото сега го заплашваше друго, по-страшно. Хеликоптерът, улисан с кракена, след битката щеше да се заеме с него. А ония вътре, както изглеждаше, не си поплюваха много. Нямаше да им мигне окото, изпращайки и корабчето, и екипажа му на дъното.