Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 85

Увлечен в стрелбата, пилотът бе забравил всяка предпазливост, бе се спуснал на двадесетина метра над водата. Мъчеше се да не засегне с куршумите си момчето.

Изведнъж чудовищният хищник захвърли жертвата си сред вълните, която потъна надолу отпусната, без чувство и движение, и с неподозираща сила излетя нагоре. Излетя като изпусната ракета — някаква невиждана сплав от стомана и пихтия. На височина няколко метра над повърхността той се извъртя, за да метне напред двете си тентакули. Достигнали тая чудна метална птица, която можеше да причинява болка отдалеч, огромните му вендузи залепнаха върху гладката повърхност, ноктите я застъргаха настървено.

После се стовари като откъртена скала обратно сред вълните, без да изпуска от безпощадните си обятия ревящата плячка, чиито начупени витла заблъскаха уморено по повърхността, разпенили я като исполински миксер.

Но моторът, задавен от водата, угасна скоро. Всичко утихна. Чудовището потъна отново, притиснало металната си плячка, сякаш преждевременен прилив бе залял набързо рифа.

Чак тогава пристигна хеликоптерът на авиотръста, за да вземе на борда си неудачните похитители, да ги укрие от по-нататъшно преследване, та да заличи всяка следа.

Последното, което видя Жак от отлитащия хеликоптер, беше някакво странно тяло, което се появи за малко близо до повърхността. Нещо средно между подводница и калмар, но калмар без пипала. Мярна се и изчезна отново.

Не можа да забележи само как Девид Дейвис се бе измъкнал от сваления хеликоптер и как докато чудовището мачкаше машината му с останките на злочестия пилот, той доплува до лодката, с която Сашо бе извършил злополучния си опит за бягство, прехвърли се в нея и загреба към скалистия бряг на Капри, който се оказа най-близката суша.

19

Четириногия беше още жив, успявал да се спаси досега стотици, хиляди пъти от ужасните нападения на исполинските мекотели, доскоро основната му храна, а сега безпощадни, непобедими врагове.

Всъщност живот ли беше това? Тоя непреставащ кошмар, без край и без никакво поне кратко пробуждане.

Самките и децата му — тези, които бяха оцелели от човешкото коварство, загинаха едни подир други от светкавичните набези на придънните чудовища.

Той вече беше сам. Или не, не съвсем сам. Редом с него сега плуваше Белязания. В отсъствието на самките, ябълката на раздора им, те пак бяха възстановили предишното си приятелство.

И плуваха, лутаха се, търсеха убежище, някакво по-слабо солено море, където да се укрият от все повече намножаващите се и все повече нарастващите на големина свръхкалмари.

Пред тях се носеха, не по-малко наплашени, няколко опазили се косатки, водени от самеца с отгризания плавник. При тяхното приближаване плитчината закипя. Гмуркащите се тюлени, обезумели от страх, започнаха да се подхвърлят на брега и да се гънат като великански морски краставици, бягайки по-далеч от водата, от близостта с безпощадните си врагове. Изпотъпкаха яйцата и пиленцата на гнездящите птици, които се разлетяха с крясък над главите им.