Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 86

Прибоят се блъскаше в пясъчното дъно и превръщаше водата в чудновата смес от пясък и въздушен прах, в която заглъхваха звуковите опипвачи на кашалотите, без да дават ехо, без да отразяват онова, което се намира зад нея.

Смутени от това явление, при което някои техни сродници бяха попадали на убийствената суша, изгубили най-сигурното си сетиво, а го знаеха добре с някакво вродено знание, китовете неволно обърнаха назад, макар че не биха се отказали да позаситят и те глада си с някой и друг тюлен. Сушата, някогашната незнайна родина, беше по-опасна от всички морски опасности.

Но докато търсеха своята Обетована земя, Четириногия и Белязания като всички живи твари трябваше да се хранят. Големите риби — тонове, мечове, акули — бяха избягали вече в плитчините и естуарите на реките. Оставаше им пак само това, което бе прехранвало и бащите, и прадедите им. Оставаха им само средните по големина калмари. Но за да се доберат до тях, те трябваше да навлизат във владенията на великанските им сродници, които само това чакаха.

Морето приличаше на нещо странно, на някакъв разтвор от милиардите милиарди планктонни ракообразни.

Наоколо гъмжеше от калмари, малки и големи, които се взаимоизяждаха, изграждайки си свой отделен свят, а двата кашалота се мъкнеха сред тях, премалели от глад и недоспиване.

Ето, Четириногия успя да улови в ехолокатора си самотен калмар, чиито размери му даваха надежда за победа. И главно — без опасна близост на чудовищните му братовчеди. Той се гмурна към него, насочил отдалеч ултразвуковото си оръжие.

Водните пластове, до повърхността грейнали с кристални отблясъци, постепенно посиняха, после потъмняха и накрая се превърнаха в плътен черен хлад; прорязан от искрите на светещите животни. Уплашени при внезапното му гмуркане, от пътя му отскачаха калмарчетата таксеуми и батотауми, чиито очи, поставени на дълги дръжки като охлюви, бяха снабдени със собствено осветление. Калмар хетеротевтис изхвърли огненото си облаче като светлинна граната и побягна.

Недалеч от тук, по континенталния склон, се спускаше в дълбините рибен пасаж като жив водопад. А наблизо, без да ги забелязват, се биеха на живот и смърт гигантски октопод и калмар.

Ловецът се поколеба за миг. Но предпочете първата си жертва.

Ето, наближи я. Звуковият му откос я улучи. Зашемети я.

За беда, преди кашалотът да я захапе, нейде отстрани връхлетя по-бърз от риба меч, друг по-голям калмар и му отмъкна плячката почти от зъбите. Побеснял от гняв и от глад, Четириногия се спусна подире му. Успя да го настигне скоро, защото грабителят, спъван от отчаяната съпротива на плячката си, не можеше да развие скоростта, на която беше способен.

В последния миг китът се подвоуми, усъмнил се в изхода на предстоящата борба. Ала докато той се колебаеше, из мрака излетя десетметрова риба трион. Случайно ли стана всичко, или предумишлено, и защо? Може би едва успяла да се отърве от пипалата на подобен убиец, тя се стрелна върху големия калмар и с едно минаване отряза главата му с наредените покрай рилото си остри като бръснач зъби. И отмина, задоволила донейде беса си и отмъстила поне на едного от безбройните си преследвачи.