Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 80

— Да откупим откритието ви.

Тя отпусна ръце.

— Вече ми предложиха тая сделка. То се знае, отказах. Аз съм учен, не бизнесмен…

— Кой друг ви предложи? — запита Дейвис оживен.

— Представи се като Жак Буланже… От „Монд“…

— Жак Буланже… Нищо не ми говори… Пък и то е съвсем естествено… А нещо друго… Нещо особено… Някакъв белег…

Костова отвърна:

— Синът ми видял. Липсвал левият му показалец.

Девид Дейвис отвори широко очи.

— Я кой бил! Неофициалният представител на Авиотръста. А бихте ли ми казали — уверявам ви, не е нахално любопитство това — можете ли да ми кажете какво точно поиска той?

— Защо не? Да забавя употребата на бактериалната култура с шест месеца.

— Повече не им е нужно! — поклати разбиращо глава пълномощникът на „Лойд“ — Дотогава, при липса на ефикасно оръжие срещу „крак“, мореплавателните компании ще фалират.

Той вдигна глава.

— Интересите ни са едни и същи, синьора. И вие, и ние държим откритието ви да постигне целта си. Да ликвидираме тая напаст. Ей затова искаме да го откупим. Защото вие, с вашите възможности. Как да се изразя?… И институтът ви… И държавата… И международният комитет дори… Бюрократичната машина се задвижва мудно. Доклади, резолюции, бюджети, парламенти… А ние можем да го внедрим веднага. С всичките си средства, с необходимата бързина.

— Въпреки това, не мога! Аз съм обикновена сътрудница в нашия институт. То може да бъде решено само от научния съвет. И от иронизирания от вас комитет…

— Или друго — предложи Дейвис. — Да приемете нашата помощ. Вие правете каквото намерите за добре, при едно-единствено наше условие — скорост, максимална скорост… В състояние сме да ви предоставим начаса средства, лаборатории, апаратура, обезопасени кораби, научна подводница…

Костова се замисли. Това, виж, изглеждаше по-другояче. Че кой институт няма нужда от пари, от повече сътрудници, обзавеждане? При това изглеждаше искрен. Техният добре разбран интерес обясняваше необикновената им щедрост. Защо не…

В тоя миг телефонът иззвъня.

Тя скочи, вдигна слушалката. И чу:

— Синьора Костова?

— Да!

— Обажда се Жак Буланже. От „Монд“. Спомняте си, нали?

И замълча. Стори й се, че чу възбуденото му дишане. Готова беше да постави слушалката, когато той отново заговори:

— Принудени бяхме… При вашата неотстъпчивост… Синът ви е в наши ръце…

Тя едва не изтърва слушалката.

— Какво? Кажете!

— Синът ви, Алесандро, е в наши ръце. Ако до двадесет часа тая вечер не приемете предложението ни, няма да го видите никога. Уверявам ви…

— Изнудвач! — изхриптя Костова. — Как смеете?

Гласът от телефона, все тъй колеблив и неуверен, добави:

— Това е! Размислете! В двадесет часа пак ще се обадя… Иначе е…

И прекъсна.

Нещастната майка, притиснала с две ръце челото си, се отпусна в креслото.

— Изнудвачи! — повтори тя. — Как смеят!

Девид Дейвис, мълчал почтително досега и неволно подочул нещо от звучащата мембрана, промълви:

— Който е по-силен, той диктува условията.

И сложи ръка на рамото й.

— Добре ли разбрах? Жак Буланже или тоя, дето си е присвоил това име, е отвлякъл сина ви. И като откуп иска да изпълните условията им, така ли?