Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 79

17

Доктор Елена Костова вече почваше да се безпокои. Сашо никога не бе закъснявал толкова.

А днес? Какво ли се бе случило?

Тя позвъни в училището. Отговориха й, че момчетата са си отишли отдавна. Обади се в дома на един негов съученик, който каза, че са се разделили с Алесандро още преди два часа. Какво да стори? Да тръгне ли по болниците? Или в полицията?

А да чака — сърцето й не даваше.

Разтревожената майка застана до прозореца. А него все го нямаше. Само някаква мощна кола спря до тротоара пред тях. Тя не я и погледна. Нищо друго не я засягаше сега.

Над съседните къщи искреше морето — тоя ден точно такова, каквото го виждаме по илюстрованите картички: синьо неаполско небе над още по-синьото неаполско море. И кипнал бял прибой, който трупаше върху брега бели откоси — откос след откос. Ще речеш, заливът се е нагиздил в синя атлазена рокля с бели дантелени волани.

Тогава се позвъни.

Тя изтича, отвори вратата, зарадвана, сигурна, че е Сашо.

Пред нея стоеше един чужд човек.

Възнисък, набит, с неестествено широки рамене, с тежки, плътни ръце като мечешки лапи и широко лице с яка долна челюст. Направо неандерталска — неволно я сравни Костова. Остра рижа коса, късо подстригана и присвити, натрапващи се стоманеносиви очи. Със самонадеян, дори нахален поглед.

Тип на гангстер! От филмите.

Но гласът му прозвуча съвсем не по бандитски на ясен литературен италиански език:

— Синьора Костова?

Той свали шапка с добре усвоен жест на светски човек.

И сърцето й отново трепна. Предишният комплекс, тая досадна страхова невроза, която я бе обзела снощи при посещението на Жак Буланже, и този път стегна сърцето й.

Вместо глас от гърлото й се чу пресъхнал шепот:

— Какво обичате?

— Мога ли само за една минута? С хиляди извинения!

Тя поовладя гласа си:

— Журналист ли сте?

Усмивката, както и гласът му, не издаваха престъпник. Беше добродушна, открита. Усмивка на човек с добри намерения.

— Да ме пази Мадоната. Казвам се Девид Дейвис, представител на „Лойд“.

И й подаде визитната си картичка.

„Лойд“! Нима можеше да не знае най-голямата английска застрахователна компания? Особено, сега, когато в пресата от време на време се прокрадваха кратки съобщения за застоя в работата и.

Тя го покани, като премисляше трескаво. Какво ли щеше да й предложи? И как трябваше да му отговори?

Посетителят седна и със същата спокойна, предразполагаща усмивка започна:

— Безспорно на синьора Костова са добре известни затрудненията на фирмата ни. Клиентите ни вече се въздържат да застраховат корабите си. И защо ли — когато ги държат бездейни до кейовете. Ако някой безумец реши да сключи застраховка, това вече е почти чиста загуба за нас. Корабът не се връща. Би трябвало да отказваме ангажименти срещу риска „крак“ — ще речете вие. А това би означавало да загубим напълно доверието на клиентите.

Костова почваше да се досеща.

— Какво точно искате от мен? — прекъсна го тя. Друг път възпитанието не би й позволило това, но сега бързаше, тревожеше се за сина си.