Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 78

Чак тогава, хванал отново уредите за управление, подметна през рамо:

— Слушайте! И повече никакви глупости! Сър Чарлз ни следи със своите апарати. Открие ли най-малко отклонение от набелязания курс, тозчас ще се спусне подире ни с другата подводница. Нейните оръдия, както знаете, са по-далекобойни. Ако сме в опасност — да ни помогне; ако бягаме — да ни залови…

Дон Мигуел изсумтя сърдито:

— Каквото ще да става, не мога повече! Я живея още месец, два, година. Искам да ги изживея като човек — горе, на слънце, закъдето ме е създал бог. Не тук, в тоя ад, сред дяволските изчадия…

Надеждата за спасение, блеснала за малко, угасна. И доктор Булгаро отново се отпусна в своето привично безразличие.

Навън, в черното нищо, продължаваше неправдопобната светлинна феерия. Колкото и изтъркани да изглеждаха вече сравненията с космоса, на какво друго би могъл да оприличи тези светещи струпвания, тези подвижни съзвездия като пияна вселена? Ей това например не бе ли все едно крабовидна мъглявина, макар че знаеше — беше изстреляно облаче от малък калмар. А това, тази спирална галактика? Кой ли я бе сътворил за миг, за да изчезне също след миг? Бог или непозната молюска?

Джек Елбери, кой знае защо изчаквал толкова дълго, чак сега отговори на тореадора:

— Точно затова! Защото ни остават месец-два, най-много година. Ти искаш да се върнеш горе. За да се порадваш на слънцето — от затвора ли или от лудницата? А аз не искам! Да се върна — при цялата тая слънчева низост и подлост. И гнусотии… Не искам. Тук ще остана — сред дяволските изчадия, както казваш. Предпочитам ги…

Дон Мигуел изръмжа:

— Щом ти се ще, оставай! Защо пречиш на нас…

— Защо ли? Защото ми трябвате като съюзници.

Дон Мигуел и Булгаро го изгледаха слисани.

— Точно тъй! Да не мислите, че на мен не ми е дотегнало всичко! Неговото господаруване, неговото високомерие. Цялата му тая маниакална тирания! Аз ще остана тук, истина е. Но без него. Не да създаваме империи, не да изменяме съдбата на света. А да си отживеем дните…

— Е! — изхриптя, задъхан от нова надежда, испанецът.

— Не е ли ясно? С ваша помощ ще обезвредя сър Чарлз. Та да няма кой да преследва вас, да няма кой да пречи на мен.

— Но как? Как?

— При първия удобен случай… Когато сме получили своя морфин. И няма да му позволим той да вземе своята доза. Без морфина той ще омекне, колкото и да си придава важност, ще издаде шифъра на касата… Само това ми е нужно вече — морфин, колкото искам. И то там, на дъното…

— А сър Чарлз?

— Да върви по дяволите! Пък и вие! Който иска, да остава; който не ще, да се пръждосва…

И като в унес, сякаш вече изпитваше очакваното блаженство, промълви замечтан:

— Месец-два! Година! Повече никой не е издържал. Но тъй, както аз разбирам. За нещо, което вече постигнах — нещо различно, неизпитвано от другите… Сред друг свят, все едно отново роден на друга планета… Сред непознати опасности… Та нали това е животът — да преодоляваш опасностите; ежечасна, ежеминутна, ежесекундна борба срещу смъртта…