Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 74

Костова трепна. Припомни си кадъра с препичащите се на слънцето калмари. Преди да избягат от появилите се самолети, те като че ли даваха изглед, че имат желание да се обособяват на двойки. Дали това не бе някакво тяхно брачно тържество? И дали не би могла да се възползува от него за своята цел?

Много често се случва така. Добрал се до някакво хрумване, разумът съвсем неочаквано се отпуска, превключва на друга дейност. Ей така мисълта на Костова отскочи отново към сина и. Сашо по цял ден не се отлъчваше от телевизора. Преди това, в София майка му се бе надявала, че при първите си другари, той ще се посъживи, ще се увлече в игрите и лудориите им. Не се увлече. Отчуждил се бе и от тях. И тук предпочиташе усамотението. По едно време се бе заловил с плуване — като че ли най-подходящият спорт за късогледи. Но откак крайбрежието, та и реките и езерата загъмжаха от акули, трябваше да се откаже.

Остана му само телевизорът. За него екранът се бе превърнал в нещо като магнит. А майка му виждаше — Сашо всъщност не гледаше, не внимаваше. Само стоеше като хипнотизиран от синкавия, трепкащ четириъгълник.

Как можеше да го изкара навън, с момчетата, на въздух…

Внезапен звън прекъсна мислите й.

Тя стана да отвори.

На вратата се бе изправил висок слаб мъж с бледо лице и дълги аристократични пръсти, явно непознаващи физическия труд.

— Жак Буланже! — представи се той.

Домакинята го изгледа въпросително.

— Журналист! — той показа картата си. — От „Монд“.

Костова трепна. От оня злокобен ден, когато при Марио дойде мнимият журналист, тя бе получила натрапчива неприязън, някакъв психичен комплекс, против всички представители на тоя род хора.

Неволно като че ли се вдърви на мястото си.

Жак Буланже се усмихна. Безпомощна, безволева усмивка на човек, насилил себе си или по-право насилван непрекъснато. Уморен да се съпротивлява.

— Не бихте ли отделили няколко минути за едно интервю и за нашия вестник?

Доктор Костова живееше в обществото и въпреки комплексите си беше задължена да се съобразява с изискванията му.

— Заповядайте!

Посетителят включи портативния си магнитофон.

— Единствен въпрос, мадам. Кога ще влезе в действие методът ви?

Изгледа я. Слаба, висока, елегантна, с хубави, все още запазени черги на лицето, с очила (както и сина й). И което му направи най-силно впечатление, с неестествено черни, явно небоядисани коси въпреки всичко преживяно, което му беше известно. Тя приличаше на италианка повече от мъжа си, покойния доктор Марио Булгаро.

Доктор Костова дигна рамене.

— Тоя час все още не е настъпил.

— Слава богу! — неволно въздъхна журналистът.

Тя го изгледа слисана.

— Някакви пречки? — побърза да запита той.

— Не! Всичко върви нормално. Само че е нужно време. И докато му дойде времето, може някой друг учен да намери по-сполучливо решение.

— Засега не! — възрази той. — Всички са в началния стадий. Но на вас, именно на вас, колко време ви е нужно?