Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 73

Без да отрича целесъобразността на отбранителните средства, с които и според нея мореплавателите трябваше да се защищават при нападение, тя бе подчертала, че тази отбрана ще се окаже само една отклоняваща вниманието полумярка. Бе цитирала военното правило, според което най-сигурната отбрана е нападението. И бе предложила точно това — тотална настъпателна война. С крайна цел — масово унищожение на калмарите до привеждане числеността им в предишните граници. До възстановяване биологичното равновесие в морето.

И други нейни колеги поддържаха същата теза. Само че повечето от тях търсеха разрешението на въпроса посредством употребата на дълбочинни бомби с отровни вещества.

Доктор Елена Костова бе ярка привърженица на биологичната борба. Отровите нямат избирателно действие. Те поразяват и вредителя, и приятеля на човека. ДДТ го доказа красноречиво. Както много други биолози, и тя считаше, че в тази борба следва да бъде използуван някой от естествените врагове на калмарите. И вече бе спряла избора си върху един вид от светещите бактерии, които се заселват понякога по главоногите. Допускаше, че е същата бактерия, на която се е дължало светенето на октопода, наблюдавано някога от Чарлз Дарвин. Още опитите край Лазурната пещера на Капри бяха дали в ръцете й това оръжие. Изолираният от нея микроорганизъм още тогава се бе оказал смъртоносен за експерименталните калмари. По-право само за онези от тях, които биваха поизтощени от продължителния престой в аквариум. Здравите, свободно плаващи екземпляри преболедуваха по-леко.

Особено полезна се бе оказала вещината, придобита при работата с гама облъчванията на доматите. След хиляди експерименти, при които си бе поставила за цел да премести определен ген на друго стъпало в генетичната структура на бактерията, успя да получи култура с вирулентност стотина пъти по-силна от изходната, подобна на естествената селекция при азиатския грипен вирус през 1957 година в резултат на йонизиращите лъчи от атомните бомби. Резултатът излезе блестящ. При всички опити без изключение заразените животни умираха. Те започваха да се покриват със светеща слуз, която постепенно се разгаряше, разпалваше се по сила, докато накрая цялото тяло на калмара почваше да пламти във фантастични синкави сияния като запален спирт, в някаква феерична агония. И дълго след това, ден-два, светенето все не угасваше. Като приказно огнено погребение. Различието се състоеше само в продължителността на боледуването — от един ден до една седмица. Откривателката, то се знае, предпочиташе по-продължителен период, защото даваше възможност за по-дълго общуване на болните животни със здравите, а то от своя страна означаваше и по-големи възможности за разпространението на заразата. Предстоеше й да съсредоточи усилията си в тази насока.

Но и в друга. Да речем, бактериалната култура с всички необходими качества е в ръцете и. Как да я пръсне така, че да инфектира масово и почти едновременно определен вид калмари в целия световен океан, без да разчита на естествената прилепчивост от едно животно на друго, защото дотогава у тях може да се изработи някакъв съвсем нежелан в случая имунитет…