Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 119

Мисълта му не спираше да преценява трескаво. Ами ако и той се върнеше с тях горе, при хората? Нямаше право. До днес едно убийство, днес — още едно… Лудница или затвор… Не…

Изведнъж, налучкал единственото според него справедливо разрешение, Джек протегна ръка към илюминатора в ляво и извика с престорен ужас:

— Ей, а това!

Подведени от простата му хитринка, тримата извърнаха нататък глави. В тоя миг би могъл лесно да се справи с тях. Ала не го стори. Вместо върху въоръженото момче той се метна вдясно, отвори вратата и преди те да се опомнят, излетя навън, понесен с пълната сила на ракетата си към долитащите отдалеч сигнали на звуковия маяк от Мерисити.

Една акула, колкото и голяма да беше тя, не би успяла да го стресне. След като зърна във фоновизорния си екран връхлитащия древен кархародон, когото позна по изваденото от него самия око, Джек едва помръдна плавниците на краката си и зави малко, колкото да я заобиколи откъм сляпата страна. Надяваше се, че тя няма да го забележи.

Тоя път не позна. Тъкмо той беше нейната примамка. И тъкмо сега. Напълно безоръжен. Само с водолазния си нож.

Бялата смърт бе оцеляла и сега, здрава и невредима, както бяха оцелявали и далечните й прадеди сред гъмжилото от прадедите на днешните свръхкалмари.

Джек се спусна отвесно надолу. Тя наистина не свари да го последва веднага, не беше устроена така. Ала когато отново пое над дъното към града, той я видя пак устремена към него, раззинала страхотната си паст. Видя и няколкото редици триъгълни зъби, които светеха в устата й като циклопски триони.

И тъкмо когато кархародонът всмукваше водата, за да го нагълта с нея, както повечето риби ловуват, със силата на реактивния си двигател човекът се измъкна от тая коварна струя и отскочи нагоре. Прелетя над главата й и я възседна. От предишния си опит се бе уверил, че там е най-безопасно. Подпря се отново на гръбния й плавник.

И неволно го досмеша, като помисли каква забавна гледка представляваше сега. Не човек върху акула, а все едно прилепало, което тя дори не усеща, а то си въобразява, че е център на вселената.

Джек забеляза, че чудовищното ездитно животно, навярно вече забравило за съществуването му, се носеше в същата посока, която бе следвал и той. Затова се закрепи по-удобно върху гърба му, като следеше само да не се отклонят много от целта.

Той опипа леко бодливата кожа, всяко бодилче — все едно котешки зъб. И си помисли, за кой ли път: още не се е родила акулата, която ще се нахрани с Морския Тарзан!

Засилените писукания от звуковия фар на Мерисити показваха, че се бе приближил достатъчно и той вече се чудеше защо акулата не се отклонява от крепостта, когато чу бумтежа от биореактивния двигател на връхлитащия свръхкалмар. В следната секунда го видя.

На тридесетина крачки от тях Едноокия внезапно спря, обърнал напред фунията си — соплото на двигателя и разперил като парашут опашния плавник и всичките си пипала. Увисна над тях като исполински грейнал полилей, окачен на черния таван. Или не! По-право възнасящ се към небето Луцифер, литнал да заграби трона на бога, тъй както го бе видял нарисуван в една стара черква.