Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 117

После простреля втория, третия, четвъртия…

Петият не дочака смъртоносния заряд. Изглеждаше още здрав, затова и невидим в мрака, затова и по-пъргав. След като изхвърли няколко водни взрива от мантийната си фуния, той изчезна в бездната.

Елбери влетя в пещерата при отчаяните, останали без сили беглеци. Начаса подмени резервоарите им, загаси инфразвуковия предавател. Подкрепени от лекосмилаемата хранителна смес, майката и синът се ободриха скоро. Добиха сили да го последват.

И го последваха, наистина разочаровани от неуспеха, но безсъмнено признателни за избавлението си.

Би следвало Морския Тарзан да ги върне веднага в града. Но тогава безспорно щеше да се забави. При това забавяше помощта му на бедствуващата подводница можеше да се окаже безполезна.

Затова той поведе със себе си спасените пленници, тоя път като съюзници в предстоящата битка.

Двамата с доктор Костова, въоръжени с донесените от него тежки оръжия, откриха стрелбата отдалеч. Усетили отслабените от разстоянието ултразвукови удари, някои от чудовищата, начело с най-опитния, с Едноокия, предпочетоха да опразнят пътя на връхлетелите изневиделица врагове.

Тия, които не съобразиха навреме, загинаха, простреляни, нарязани от невидимите звукови мечове.

Освободена от премятащата я досега циклопска прегръдка, подводницата самостоятелно прие естественото си положение, увисна неподвижно във водата.

Елбери отвори вратата и влезе вътре, последван от Сашо и майка му. Тримата се заковаха на прага, видели премятащите се по пода сплетени в яростна схватка тела.

Елбери се метна между тях да ги раздели, изблъска ги встрани, после се изправи пред тях с насочена пушка.

— Ръцете горе! — извика им той. — И веднага в склада!

Хрумна му да ги заключи там, за да е сигурен, че ги е обезвредил напълно.

Тогава чу писъка на Елена Костова. И тържествуващия вик на сина й, който едновременно с нея бе познал баща си.

В следния миг, след краткото вцепенение (та те го знаеха отдавна мъртъв!) тримата: бащата, майката и синът, се вкопчиха в една обща прегръдка, в една обща радост. Доктор Костова, устояла твърдо пред всички удари на съдбата, не проляла нито сълза в убийствената си скръб, тоя път не издържа. Страданието не бе успяло да я пречупи, пречупи я радостта. Премаляла от щастие, тя плачеше с глас — така, както никога до днес.

Покъртен от тая среща, Морския Тарзан ги гледаше и той с насълзени под контактните лещи очи. Него никой нямаше да посрещне така, никой нямаше да плаче така…

Единствен агентът на „Лойд“ успя да съобрази, да прецени какво му предстои при изменената обстановка. Без да губи време, той се метна към падналата на пода пушка и я насочи към Джек.

Не бе преценил само едно — бързината на рефлексите под вода у тоя безподобен акулоубиец. Не толкова видял нападението с крайчеца на окото си, колкото усетил това с кожата, с мускулите, с нервите, с биотоковете си, с цялото си същество, Морския Тарзан се стовари светкавично върху него и в мига, когато нападателят натискаше спусъка, отклони цевта й от себе си.