Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 118

Толкова! Нищо повече!

В следния миг противникът му се свлече бавно на пода, но вече не Девид Дейвис, а само обезглавен труп.

Потресен от станалото, Джек се приведе над трупа, стиснал челюсти, с ужасени очи. Бе убил! Бе убил още един човек! Още един! Ръцете му трепереха, потръпваха в несдържани гърчове и раменете му. Сякаш в следната секунда тоя суров мъж, тоя истински Тарзан, щеше да се разридае ведно с плачещата майка.

Стоеше бездеен, безволев. И безпомощен… Смазан от новото, все същото, макар и неумишлено престъпление…

Чак сега Марио Булгаро съобрази. Докато неволният убиец стоеше вцепенен над жертвата си, той грабна оръжието и го насочи насреща му.

— Сега вие вдигнете ръце! — изкрещя той с непривичен за него глас. — И веднага в склада! Веднага!

Джек сякаш не го чуваше. Стоеше, вторачил поглед в трупа пред нозете си.

Булгаро подаде пушката на сина си.

— Пази го! — заръча му той. — И ако направи най-малко движение, стреляй начаса!

А той се наведе да поправи веригата на ултразвуковите оръдия, без които корабът им отново, всеки момент, можеше да стане жертва на десеторъките страхотии. И понеже познаваше устройството й, при това той самият бе причинил повредата, скоро успя да я отстрани. Провери я върху случайно преминала акула и като се убеди в изправността й, хвана щурвала.

Тримата не размениха ни дума. И нямаше нужда. Без колебание насочиха завладения кораб към повърхността. Защото знаеха, в Мериленд беше останала резервната подводница, по-бърза и по-мощно въоръжена, предназначена тъкмо за такива случаи. Колкото по-голяма преднина вземеха, толкова по-вероятно ставаше спасението… Ами ако ги настигнеха?… Впрочем, и те имаха оръдия…

В туй време Морския Тарзан продължаваше да стои на същото място, все тъй потресен и бездеен. Но ако момчето беше по-наблюдателно, би могло да забележи беглите му погледи, с които изучаваше обстановката.

Нима можеха да допуснат, че човек като него ще се остави в ръцете на такива неопитни в пиратското дело хора — двама учени и едно момче?

За него, за все още запазената му съобразителност и пъргавина, не представляваше никаква трудност да обезоръжи това хлапе.

Ала не го направи. Поради същата разнеженост, може би. Това хлапе бе спечелило сърцето му. Пък и родителите му. Кой му даваше правото да ги държи тук пленници, когато сърцата им ги теглеха горе, към техния свят?

Той премисляше бързо. Е, добре! Нямаше съмнение, щяха да издадат тайната им. Подир някой и друг месец можеха и да ги открият. А щеше ли да бъде жив дотогава самият Джек Елбери, който все по-често наблюдаваше и у себе си тревожните признаци на морфиновата развръзка — подобно на Леди, подобно на хер Хауптман, подобно на мнозина други? Та той и без това възнамеряваше, когато победи сър Чарлз, да ги освободи, да пусне и бикобореца със златото му, да разпусне всички… Всеки по своя воля… Пък ако ще да останеше единствен той… Сам… В бездната…

Нали с него щеше да бъде морфинът? Напълно негов, без настойничество, без скъпернически отмервани дози… Едно непрекъснато блаженство… Докато…