Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 116

С пълна сила се устремиха една срещу друга, с пренапрегнат бумтеж на водните си помпи две ракети: едната жива, другата — от кристал и метал.

Такъв беше замисълът на Дейвис — да удари като таран, на пълна скорост между очите, между сляпото и виждащото, в мозъка…

Ала Едноокия не се поддаде на тая уловка. В последния миг, извил фунията си надолу, той отскочи и прелетя над преминалата отдолу по-неповратлива подводница. И мигом я възседна, метна се отгоре и като гумена лавина, залепна с цялата си лигава мощ, разтърси я с неудържими тласъци, запремята я като играчка в десетте си ръце…

27

Разтревожен от неспиращите призиви за помощ от цилиндъра на момчето, а сега — и от попадналата в прегръдката на Едноокия подводница, акустикът скочи сам да съобщи на сър Чарлз за двете аварии, след като никой не отговаряше на телефонните му повиквания.

И в почуда се спря пред затворената врата. Но бързо съобрази, отключи и влезе. Тозчас пред него застана Джек Елбери, заслонил с едрата си снага вътрешността на стаята.

— Какво има?

— Бедствени сигнали — отвърна дежурният.

И ги описа подробно.

— Добре! — отсече Елбери. — А сега отново, в апаратната! Не ги изпускай!

Никой не биваше да види вързания шеф, преди да са разкрили шифъра на сейфа.

Той се прибра в стаята. Но — вече разколебан… Все пак, някой трябваше да помогне…

Както винаги, така и сега, се поддаде на първия порив. Нали търсеше преживявания? Ето му ги — и то какви!

А сър Чарлз можеше да почака. Той нямаше да проговори скоро. Бикоборецът беше достатъчен да го пази дотогава.

При това се бе привързал към момчето. Отскоро го познаваше и въпреки това… Имаше в него нещо обичливо, будещо съчувствие. И уважение. Едно възмъжало момче. Честно и благородно. Такъв, какъвто беше някога Джек Елбери…

И той излетя навън, награбил две по-мощни пушки и два хранителни резервоара. Знаеше — където е синът, там е и майката.

Пред пещерата се навъртаха пет-шест хищника. Другите се бяха спуснали да споделят плячката на Едноокия.

Помнеше думите на Дейвис, пилота на пленницата, който все това си повтаряше, като магия, дано си го внуши:

— На нищо не се учудвай!

И все пак Морския Тарзан, който не допускаше, че нещо в морето би му направило впечатление, направо изумя, когато видя първото светещо чудовище. Сякаш не обикновено, макар и колосално, живо мекотело, а — фантастично струпване на ноктилуки, строени по заповедта на незнаен морски повелител във формата на калмар. С пламтящи в преливащо синкаво сияние тяло, пипала и глава. И щракаща огнена човка. Ще речеш, намазани със същата смес, от която фосфоресцираха стрелките на часовника му.

Но понеже и преди идването на Дейвис бе свикнал да не се удивлява на нищо, така и сега след първото смайване, без никакво колебание той изпразни оръжието си в сриналата се насреща му огнена преспа.