Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 114

И се спря. Сега накъде? Къде да ги търси? И докато ги търси, няма ли пак да се натъкне на някой от бандата?

Тогава чу през вратата на апаратната зала тревожното писукане на аварийния приемник. И влезе вътре. Дежурният акустик тъкмо разчиташе шифъра на сигналите по неравното им засилване и отслабване.

— Чий е? — запита Булгаро.

И тъй като отдавна го считаха свой, акустикът отвърна:

— На момчето… Синът на пленницата…

Всеки хранителен цилиндър беше снабден с инфразвуков вибратор, който по волята на пострадалия или пък при авария автоматично се включваше и започваше да изпраща тревожните си призиви в Центъра, като посочваше посоката и разстоянието до местопроизшествието. Всеки апарат с отделен код.

Всякаква сънливост, всякакво безразличие, доколкото бе останало, мигновено се изпариха.

Надделя едно — чувството за дълг, привързаността, поривът да помогне, да ги спаси.

Синът му се намираше в беда… Безсъмнено и жена му… В беда… Сами… В тая черна пустош… Тъй незапознати с нея…

Той включи фоновизора в определената посока и на определеното разстояние. И различи ясните силуети на обсаждащите калмари.

Доскорошната човешка отрепка, по чудото на любовта, изведнъж се превърна в човек, в някогашния Марио Булгаро. С ясен разсъдък, с непреклонна воля, с неудържима жажда за действие.

Той се измъкна дебнешком от града, влезе в хангара, освободи едната подводница от придържащите я въжета, после се промъкна през люка и хвана управлението. Знаеше, срещу подобно калмарско сборище е безсилна обикновената ултразвукова пушка, която е с по-малка сила и с по-малък запас от енергия. Само мощните оръдия на подводницата биха могли да свършат работа в случая.

Пусна леко двигателите, стиснал щурвала. И корабът неусетно се измъкна от подслона си. После увеличи скоростта, хванал в корабния фоновизор калмарското множество и пещерата зад него.

Наоколо прелитаха на облачета светещи скариди, рачета и риби, както се изсипваха някога покрай прозорците на вагоните искрите от старите парни локомотиви.

А в приемателя продължаваха да писукат тревожните сигнали на Сашовото алармено устройство. И нищо друго — ни пукот на пушка, ни някакво движение, ни какъв да е признак за човешко присъствие.

Неочаквано той чу зад гърба си рязък глас:

— Не мърдайте!

Булгаро само извърна назад глава. И видя Девид Дейвис, настръхнал, с разкрачени нозе, стиснал в мечешките си лапи насочената напред пушка, изпънал от напрежение още повече хипертрофираната си долна челюст и впил в него пронизващия поглед на сивите си очи. С изглед на неандерталец, решен на всичко, готов за всичко.

— С какво право? — запита Булгаро.

От предишните изтънчени обноски на светския човек нямаше помен. Останал бе един истински неандерталец, наближил плячката си.

Той почти изкрещя:

— Сега не аз съм длъжен да давам обяснения. Сега аз заповядвам.

И за по-голяма убедителност опря оръжието си в гърба му.

— Обърнете назад! Към повърхността! И оттам — на брега!

Без да променя посоката, доктор Булгаро предложи друго: