Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 107

— Детето ми… Жена ми…

Не успя да влезе. Дон Мигуел и още един пазач го настигнаха и отведоха назад. А през отворената врата Дейвис чу лъжливото обяснение на сър Чарлз:

— Един луд… Не на всички нервите издържат тук…

Ала Дейвис беше уверен, че не е луд. И ново хрумване изплува в съзнанието му. Ако това наистина беше доктор Марио Булгаро, възкръснал по чудо като сина си, и Дейвис успееше да го спаси, то наградата му щеше да се окаже баснословна.

Той притвори очи, замаян от бъдещето, което го очакваше.

Само след минута тореадорът седна до него.

— Укротихме го. Една инжекция — и толкоз!

— Инжекция?

— Морфин! — усмихна се дон Мигуел. — Искаш ли?

Запитаният трепна. Неволно се отдръпна да се предпази от невидима опасност.

— Твоя работа! — махна с ръка испанецът. — Ама знай, много губиш. Най-сладкото…

После приближи ларингофона си до ухото му:

— Искаш ли да се измъкнеш оттук?

Дейвис го изгледа подозрително. Подпитваше ли го?

— Иначе… — добави дон Мигуел. — Цял живот — все тук… В тая гробница… Без морфин никой не би издържал…

Дейвис се усмихна.

— Е, какво? Да речем, че искам…

— Ако ми помогнеш, когато му дойде времето, ще те изведа горе, при хората. На белия свят. Да видя и аз синьо небе. Да вдъхна мирис на окосено сено… Да зърна една корида… Пък да мра…

Той го хвана за ръкава поривисто.

— Съгласен ли си?

Застрахователният агент не бързаше да поема рискове.

— Ако нямам друг избор…

Тореадорът снижи повече глас:

— Гледам те, не си случаен човек. Ще можеш ли и да ме отървеш от закона?

Нищо не му струваше да обещае. Сега, когато плановете му от мъгляви блянове даваха надежда да се превърнат в щастлива реалност, можеше да обещава всичко.

— Джентълменска дума!

Не свариха да се договорят повече. Но това засега стигаше. Вратата се отвори и отвътре излязоха майката и синът, и двамата с еднакво вирнати глави и еднакви гневни искри в очите. Изглежда, разговорът е бил неприятен. Дори във водата, за да запази приличния си вид, Костова бе успяла да си направи подходяща прибрана прическа.

Джек Елбери се подаде на вратата и го покани:

— Мистър Дейвис, заповядайте!

Следван от дон Мигуел, той влезе.

Насреща, зад тежкото бюро седеше сър Чарлз.

Седеше с такова царствено величие в огромното си кресло, същински трон, че посетителят, неволно усетил силата на волята му, едва сподави обзелото го желание, сякаш вродено у англичанина, да му се поклони като на крал. Липсваше му само златната корона.

— Извинете ме, мистър! — рече сър Чарлз.

И се обърна към подчинените си:

— При нейната упоритост нямам друг избор. Тази жена ми е нужна. Тя трябва да ни разкрие начина, по който да ограничим предизвиканата от нея панзоотия по калмарите.

Дейвис не беше сигурен дали тази заплаха не се отнасяше косвено и към него.

Джек и Мигуел кимнаха в знак на съгласие.

— Затова още сега, докато аз беседвам с мистър Дейвис, вие й дайте първата доза морфин! Нейната воля трябва да бъде сломена!

Морския Тарзан и Тореадора размениха бързи погледи, след което Джек Елбери излезе напред.

— Сър, аз отказвам да сторя това!

Главатарят го изгледа слисан от дързостта му.